Ромфея - вече е факт и отпътува към десетки книжарници в страната

Любовта е вдъхновение. Творческо вдъхновение, с което твориш от възлюбената/възлюбения; твореш от себе си; твориш от света; от реалността; твориш новите фантазии, а сетивата се разтварят към нови измерения през които преосмислят, онова, в което си живял.

Опитах се да опиша това, чрез приключенията на Борил и Багрена - две деца на времето, два споделени самотника, обичащите се и губещите се. Реалистични, но живеещи в магия, която не разбират. Донякъде магията на собственото им изкуство - живописта за единия; приложното майсторство и сувенирните мечове за другия, но по-скоро магията на битието - като зла магия, която разрушава любовта им; любовта, която от своя страна в незрялата им младост ги е спасила. 

Те са потайни, те са странни. Те са очарователни и талантливи, но миналото им е пълно с тайни. Из съзнанието им се стели мрак. 

Съвместният им живот е съвременна градска идилия, но...

дали подобна хармония е възможно в този побъркан, суров, прегазващ надеждите, разрушителен за красотата свят...

С гангстерите и по-опасни от тях чужди професионалисти,
с изкусителката - нимфа, а нимфата е не само митологичен образ, той е съвсем реален, защото никой не познава истинската сила, която се крие зад изкушението...

Ако ключа на забравените им детски спомени е заровен из фалшификациите на историята ни...

Дали е възможна хармонията на тяхната любов. Да, но ще трябва да премине през тежки изпитания. И това се случва. 

Те ще преживеят всичко, което са преживели българина и българката за да оцелеят до днес. За да бъдем техни деца. Заложничество, робство, война с цял свят, двубой на живот и смърт. За свобода, власт, любов и спасение. 


Търсете книгата тук

Home, Sweet Home...и Явор Цанев

В „Страноприемницата” е най-младежкия, но и най-приказен автор, там е най-често затрогващ до сълзи.
Във „Вино за мъртвите” е вече по-сложно. Книгата започва и завършва със сходен мотив, като че ли една история се отваря, в неин контекст са всички останали до затварянето им с последната страница. Освен това, колкото и жанрово, и стилово различни да са усещат се почти недоловимите нишки между разказите, които ги задържат в общо тяло и общ дух. Има повече настроения, отколкото в

Марудските катакомби на Донко Найденов

При всички ужасяващи последици при Лъвкрафт, човек рядко има друг грях освен любопитството. То го кара да се разиграе с опасни сили, да надникне в непознати тайни, да изгуби разум в едно колосално знание, в което всичко човешко е нищожно. Ужасът идва не от злото, а че тази трансформация е проследена през човешките ни мерки за добро и зло и именно проследявайки я, осъзнаваме ясно колко крехки са тези мерки, че са само за нас и с нищо не могат да ни защитят от познание, за което не сме подготвени.

Не случайно започнах с Лъвкрафт. Марадунските катакомби звучи като един съвременен, по-ясен, по четим и човечен Лъвкрафт. И езикът, донякъде и стилистичните особености, но без толкова да натежи напомнят на Лъвкрафт. И маниерите при развитието на фабулата, но най-вече усещането за въведение в загадъчното и страховитото; усещане, което не може да се усвои, да се научи, а или го имаш или го нямаш и дори световни автори не могат да го постигнат си е точно на Лъвкрафт. Но дотук свършват приликите и това е добре, защото вместо бледо подобие на големия майстор имаме един истински негов потомък. Развил наследеното, съобразил го с друг свят, изразяващ с него своята душевност.

„Марудските катакомби“ е по-скоро приключенска научна-фантастика, отколкото хорър. Има го и ужасяващото, но то не парализира разума на читателя, нито лишава от воля и надежда героите.

Написана е увлекателно, чете се на един дъх, впечатленията са ярки – отнася те зад тайните на една древна цивилизация, в едно различно мироздание, за да погледнеш с други очи онова, в което винаги си живял. Много приятно четиво!

Изкривени реалности на Коста Сивов

Нима съм аз това, което мисля, което сетивата ми улавят, където се намирам? Защо съм тук? Нима това е всичко? Не можех ли да бъда друг? Откъде започва свободата ми, откъде започвам самия? На какво съм резултат...

Въпроси, още хиляди въпроси за същността ни, за целостта ни, за смисъла да ни има – вечни въпроси, които всеки буден ум си задава, защото в тях е човешкото, а от отговорите им, колкото незадоволителни или заблуждаващо изчерпателни започва личността.

Плашещи въпроси са. Не можем да навлезем в сърцевината им, ако не подкопаем фундамента, върху който градим живота си и всичките му ценности, ако не рискуваме да разклатим устоите на всичко онова, което е имало стойност за нас и ако нямаме кураж да започнем всичко отново. Защото знайно е, навярно още преди Соломон, който го е сторил и затрогва и разтърсва хилядолетия наред с откровенията си в Еклисиаст, че всичко е суета, колкото и грандиозно да е, колкото и величествено, но също тъй факт е, че макар да знаем, че е суета, все пак го правим и откриваме в него частичка от човешкото си щастие.

Защо? Няма да намерим отговор на този въпрос, докато сме човеци, а получим ли го, може би няма да сме щастливи. Но докато се питаме, докато търсим, докато откриваме знаци, докато се тревожим, докато се вдъхновяваме, както Коста Сивов, за да напише „Изкривени реалности“, макар да не познаваме истината, ще я творим и тя ще ни води.

Това е духовна практика, това е самия живот, търсенията на безброй будни умове и фазата на разумност, до която човечеството е достигнало. Рискът да поставиш под въпрос самия себе си. За да потвърдиш с този въпрос стойността на своето съществуване.

Представете си всички възможни съждения по темата в действия. В човешки действия, в сюжет на кратък и забързан научно-фантастичен трилър. Това е „Изкривени реалности“. До средата книгата върви кротко – лежарно. Главният герой е постигнал всичко онова, което човек от средната класа желае да постигне. Способностите му са оценени в службата, тя е важна и отговорна. Има прекрасно семейство, прекрасни приятели. Изправен е пред сложен, но човешка етична дилема...И тогава всичко се преобръща, иде момента на преоценката, новото съграждане.

Без излишни авторови разсъждения – та нали те биха повторили всички онези милиарди страници написани от мъдреците през цялото световно съществуване. Без излишна сантименталност, а единствено чрез приключенията на героите Коста Сивов преминава през всичките тези страховити въпроси.  

Ромфея - очаквайте скоро

Очаквайте скоро

Ромфея, роман; За България, която чезне и хилядолетните села, които опустяват.
За фалшифицираната ни история и погребаните спомени.
За любов, страст, магия и реалност.
За смелостта и достойнството.
За омразата и прошката. 

С махайра и ромфея до тракийски щитове, направо съм като герой от "Ромфея"




 











Тук позирам като Ярей, един от най-сложните, най-зловещи, но по своему справедливи образи в романа "Ромфея"

















Тук съм до три непознати матрони, които удивително ми напомниха за героините ми Керса, Багрена и разбира се - Роксана.

Разбира се, че е в пълното си право

Държава без граница е като жена без гащи, а граничар да пусне нарушител на границата е все едно мъж да разреши да свалят посред център гащите на жена му, на майка му и дъщеря му.

Жената - китара

Смеси старите традиции с нови технологии, за известно време изгуби ум, седем месеца бленува, седем години работи за да я създаде. Дойде на себе си, когато беше завършена, съвършената негова творба. Хибридът между всички струнни инструменти. Арфа и електрическа китара, мандолина и гъдулка, цигулка и лютня, чело, контрабас, всичко което някога е потрепвало със струни под умелите пръсти за да затрогне, разплаче или опие сърце. Приличаше на жена и очите и мигаха, влажни бяха и с дълги мигли. Дълги бяха и краката й, опънат като лък гърба й, къдрави косите й, устните й плътни, изписали усмивка. Ухаеше на плът, при това възбудена. Дори и неподвижна създаваше чувство, че танцува. Приличаше на всичките му приятелки, а те бяха толкова различни и толкова много, че сам не разбираше в какво напомня на всички тях. Треперяше от вълнение когато наближаваше завършването й. Сега се чувстваше изтощен и утешен. Все едно я беше любил, а тя беше просто странен струнен музикален инструмент. 

Разплака се, прегърна я. Малко посвири на нея. Мелодията й се разнесе, а част от нея тъй като беше на ултразвуков диапазон, омагьоса и накара да подскачат сърца на много хора, които дори не я чуваха с ушите си. Разлаяха се кучетата, заподскачаха котките, птиците се пръснаха, а той постигнал целта си, почина щастлив. 


Работилницата и магазинчето му бяха ипотекирани. Гений беше, но не и практичен човек, а и като се прибави, че материалите за изработката й бяха от скъпи, по-скъпи, че й отдаваше твърде много време и енергия, съвсем логично е, че се разори и задлъжня. Когато разбиха вратите и навлязоха във владение, напълно в правото си новите собственици я намериха затрупана с прах. Първо предизвика паника. Тя приличаше на истинска, при това красива. И жива и мъртва едновремено. За щастие, старият несретник беше поставил етикетче, а то насочи мисълта в правилна посока. Гръмна сензацията. Жена – китара. Не, че беше точно китара или само китара, но така я нарекоха из медиите, тя нямаше нищо против, а и да имаше, не можеше да го изкаже, защото не можеше да издаде друг звук освен този който вадеха от нея музикантите. Наддаваха за да я купят, тя не се продаваше. Далновидни бяха новите й собственици и намериха начин да имат редовни печалби от нея. По екраните, в късните часове, защото твърде еротична беше гледката се състезаваха най-добрите музиканти да свирят на нея. Приличаше на галене по цялото й тяло, свиреха класически пиеси, хард рок и ритъм енд блус. Етно-мотиви от всички кътчета на планетата се лееха, нови композиции се създадоха, а тя тръпнеше в ръцете, приличаше на жива и истинска жена, отдадена на любовна наслада. 

Всеки момент сякаш щеше да се разпадне на ноти, да престане да я има като тяло, да се разнесе и да се разтвори в космоса. Цял свят сядаше вечер пред телевизорите да се наслади на красотата. Но всеки тръпнеше в очакване, някой ден да се случи неизбежното. Тя приличаше на жена, на плът и кръв, ала не беше плът и кръв, струнен инструмент беше, струните не са вечни, а на този никой не знаеше как нова да сложи, когато струната се скъса. Продуцентите обещаваха предаването да не свършва, че изненада ще има. Бяха подготвени, застраховали скъпо и прескъпо Жената – китара. 

За разлика от създателя й те бяха практични хора, но застраховката би им стигнала само да заплатят неустойката към ти – ви канала, ако предаването прекъснеше. Но имаха план, това да не се случи. Когато струната все пак се скъса, обявиха конкурс за истински момичета, които да се състезават помежду си, коя от тях да бъде избрана за новата китара. Други звуци излизаха от тях и не от цялото им тяло, а само от устните им. Новото предаване предизвика още по-голям интерес и рейтинга му беше с пъти по-висок, но това вече не беше музикално предаване. Истински момичета, истински воюваха за да се превърнат във фалшива китара. Луд е света, шарен. Стремежите често са смешни, но не може да се отрече, че дори в този по-скоро еротичен отколкото музикален фарс имаше немалко красота. 


Но изпреварваме събитията. Да се върнем малко назад, когато струната на Жената – китара се скъса. Случи се в ръцете на един виртуозен китарист. Рок-величие, човек – епоха, не просто музикант. Преди десетки години той и групата му, създадоха нещо което звучеше дръзко и скандално, отричано и мразено, обичано и обожествявано. Ту наричано изкуство, ту халтура. Нещо което печелеше сърца и обръщаше живота на хората. От впечатление се превръщаше в мироглед. И постепено от скандал в канон за модерното. Имаха хиляди последователи, още беше тачен като божество. Макар и по-бързи китаристи вече имаше, по-умели пръсти и още по-креативни идеи, но той им беше духовния баща и началото. 

Точно в ръцете на този идол на много поколения се случи. Изсвири струната и от този момент нататък, мелодията която можеше да се пресъздаде на жената – китара обедня и побързаха да я свалят от сцената преди и другите струни да се скъсали. И мъжът изпадна в тежка криза. Не говореше, криеше се от интервюиращите. Пишеше се, че е болен. Много не вярваха, ала този път и в клюкарските рубрики беше изложена истина. Стопи се и от седемдесет и седем килограма, падна на петдесет. Рядка брада скри лицето му. Горяха само очите му, но и те угаснаха, а косата му беше сплъстена и мъртва. Не говореше с никой, а всички се мъчеха да го утешават. Казваха му самата истина. И организатори и вещи лица. Нямало е вина в него, струните издържаха твърде дълго и без друго. Все някога щяха да се скъсат. Но той сякаш не чуваше. Потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в себе си. Отписаха го и лекари. Рекламните агенции прекъснаха договорите с него, малко преди това. Вече се чакаше смъртта му, но той остана жив и плахо започна да се възстановява. 


После за дълго изчезна от публичното пространство и никой не разбра, че е здрав и дори щастлив. Трябваше да се прибори със себе си за да излезе от дъното на кризата и когато почувства, че го е направил я потърси. Една жена, останала назад, назад в миналото му, преди живота и таланта му да го направят знаменитост. 


Изненада се като го видя. 


-Тя беше съвършена. Звучеше съвършено. Една струна скъсах и изгуби напълно хармонията си. Тогава си помислих за теб. Колко ли твои струни скъсах, нямам представа, но никога не прозвуча фалшиво!