При всички ужасяващи
последици при Лъвкрафт, човек рядко има
друг грях освен любопитството. То го
кара да се разиграе с опасни сили, да
надникне в непознати тайни, да изгуби
разум в едно колосално знание, в което
всичко човешко е нищожно. Ужасът идва
не от злото, а че тази трансформация е
проследена през човешките ни мерки за
добро и зло и именно проследявайки я,
осъзнаваме ясно колко крехки са тези
мерки, че са само за нас и с нищо не могат
да ни защитят от познание, за което не
сме подготвени.
Не случайно започнах
с Лъвкрафт. Марадунските катакомби
звучи като един съвременен, по-ясен, по
четим и човечен Лъвкрафт. И езикът,
донякъде и стилистичните особености,
но без толкова да натежи напомнят на
Лъвкрафт. И маниерите при развитието
на фабулата, но най-вече усещането за
въведение в загадъчното и страховитото;
усещане, което не може да се усвои, да
се научи, а или го имаш или го нямаш и
дори световни автори не могат да го
постигнат си е точно на Лъвкрафт. Но
дотук свършват приликите и това е добре,
защото вместо бледо подобие на големия
майстор имаме един истински негов
потомък. Развил наследеното, съобразил
го с друг свят, изразяващ с него своята
душевност.
„Марудските катакомби“
е по-скоро приключенска научна-фантастика,
отколкото хорър. Има го и ужасяващото,
но то не парализира разума на читателя,
нито лишава от воля и надежда героите.
Написана е увлекателно,
чете се на един дъх, впечатленията са
ярки – отнася те зад тайните на една
древна цивилизация, в едно различно
мироздание, за да погледнеш с други очи
онова, в което винаги си живял. Много
приятно четиво!
Няма коментари:
Публикуване на коментар