Маските (1)

1.

Отдавна се случи, но помня. Преди да чуем за пандемията предпазните маски бяха изчезнали. А казваха, че вируса се разнася по въздуха и покосява.

Всеки ден научавахме от радио и телевизия...

Радио и телевизия ли? Средства за масова информация от онова време...

Да, и за дезинформация...

Всеки ден научавахме от радио и телевизия за нови заразени и смъртни случаи.

Намирахме си маски по черните пазари. По интернет...

Интернет ли, сега ми е сложно да ти обясня, но тогава интернет беше глобалната мрежа, смешно е да си го представиш, но – да. Много, много примитивна глобална мрежа, но тогава можехме да мислим и сами...

Дали? Всъщност...

Не съм убеден. Не помня добре, но поне вярвахме, че можем да мислим сами.

Когато не стигаха парите за да си купуваме от черния пазар тогава си стъкмявахме сами от дрипи, че и нови дрехи, които вече нямаше къде да обличаме.

А смъртните случаи и заразените ставаха все повече.

Задължиха ни да носим маски, а за маска, която имаше трайност час, два заменяхме велосипеди и мотопеди, които имахме такива. Аз имах и замених за маска.

Накрая все пак отвориха магазинчетата за маски. Имаше ги на всяка пряка, едно до друго. Преди това в тях продаваха вестници и талончета за хазартни игри, но бързо преоборудваха и пуснаха почти безплатно, по-трайни маски.

С които можеше да прекараш цял ден.

Помислих си, че най-после ще си взема дъх. Макар и през маска.

Почти нищо не беше ми останало у дома, когато закупих първата от новите маски.

Знаех си, че производството им е на фирми близки до правителството и тези, които издаваха указите.

Какво пък! Важно е да дишам.

Чул бях, че маските са на нов принцип, в тях има органични съставки, които филтрират въздуха; действат като външна имунна защита.

Любопитен бях, но малко читава информация можах да намеря. Изглежда материала им беше обект на авторски и корпоративни права.

Когато я сложих върху лицето си, залепна като целувка.

Усетих как се впива в кожата ми, как се сраства с нея, но усещането беше, ако не приятно, то поне успокоително, въпреки, че някак смущаващо.

Сякаш с лицето ми се беше сраснало друго същество.

Сякаш то дишаше вместо мен и пълнеше дробовете ми с нещо непознато, което изпълняваше функциите на въздух.

Вървях като унесен, но забелязвах, че походките на хората срещу мен си приличат. Всички вървяха в крак, бавно, отмерено, със свити рамене и носиха една и съща маска.

Мога да похваля обаче производителите. Предишните маски уморяваха, вмирисваха се, по устните полепваше мръсотия, а новата сякаш даваше сили.

И още нещо: сякаш изчезваха тревожните мисли. Маската ги изсмукваше, а деня вървеше бързо, почти безпаметно.

Когато се прибрах вечерта и махнах маската, не се познах в огледалото.

Това, което виждах, изобщо не приличаше на мен. То имаше загатнати черти, подобно на пластмасов манекен от бутик. Малко по-късно се прибра синът ми: не, не баща ти, чичо ти. Не го познаваш. И аз не бих го познал, тогава се видяхме за последен път.

Под неговата маска се откри идентично на моето лице.

После се прибра и баща ти. И под неговата маска се откри същото лице.

Вечерта пуснах телевизия.

Предаваха площади с движещи се по тях хора. Все по онзи начин. Всички носиха новите маски, а под тях...

Вече знаех какво е.