Маските (2)

2.

Яса не успя да заспи, но скри от майка си, колкото и трудно да й беше.

Стана преди всички, искаше спокойно да иде до банята, а се втурна. Въздухът не и достигаше, дробовете й се вкамениха, не можеше да си поеме още.

Прехапа юмрука, не можеше да удържи сълзите си. Напираха. Стисна зъби, впи ги дълбоко в кокалчетата си и болката я удържа да не изпадне в
безсъзнание.

Виждаше онова...изроденото.

Виждаше го в огледалото.

Това по бузките трябваше да са лунички. Да, лунички. Изучавали ги бяха в училище, онази безвредна обикновено форма на тумор, която в дивият свят преди настъпването на пандемията, примитивни хора с типичния си хищен егоизъм, са възприемали като очарование. Имаше и трапчинки, и за тях беше учила. Устните й сякаш се усмихваха и бяха твърде плътни. Имаше и друго, друго...

Типичните черти на изродеността.

Избило й беше лице.

Преди дни навърши тринадесет и нямаше никакви признаци, че нещастието ще я сполети. Имаше чертите на мама и тате (нищо, че не го познаваше, той беше нормален мъж и изглеждаше като всички), имаше чертите на баба си и на дядо си (него също не познаваше, но и той беше нормален мъж). Имаше чертите на съучениците си, на учителките си; не беше виждала лицата им, всички като нея носеха маската си, но знаеше какво е лицето под тях. Фино, без остротата, издаваща характерни емоции; без агресивността и откровения израз на генетична принадлежност. Без цялата перверзност, която до преди по-малко от век са приемали за красота (какъв егоизъм), сексапил или класа.

Знаеше за атавизмите. Имаха много часове по темата...

Болестта е изличила хората. Голямата болест. Разрушителната. Пандемията. Човечеството е наближавало осем милиарда, когато се е разгоряла.

Тогава е имало държави. Дори са воювали една с друга в спор за територия или ресурс. Управлявани от различни хора предприели различни мерки. Най-безотговорните дори не обърнали внимание на болестта, докато не станало твърде късно.

Но и тогава имало хора, които не вярвали; въпреки справедливите тежки наказания, тези агресивни индивиди се противопоставяли и навярно щели да погубят света, ако не била открита новата маска.

Жив организъм. Храна и приятел, виреещ в див вид в недостъпни преди началото на добива му, океански дълбини.

С лека обработка и видоизменения: идеалният човешки симбиот.

Изхранваше се с отпадъчните вещества изхвърляни със секрециите. Опазваше кожата от стареене, отделяше натурални стероиди и транквилизатори, естествени хранителни добавки, които не можеха да се придобият в лаборатории, така че да формира и поддържа съвършения лицев статус.

Въпреки това някои организми го отхвърляха и се появяваха атавизмите.

Индивидуалността. Онази изкривена маска, която хората са носили и са ценели повече от просперитета на човечеството.

Характера. Палячовщината. Онова, което е разделяло хората и е било в началото на всяка трагедия. Издигало е и покварявало. Разрушавало и героизирало. Съблазнявало и изкушавало.

Не беше си и помисляла, че може да я сполети, че беше живяло в нея. И сега разбираше колко правдиви са били уроците към които дълбоко в себе си е била недоверчива.

Лицето я плашеше, отвращаваше, сковаваше в себе си, стискаше съзнанието й като в пестник, но тя нямаше сили да отклони поглед от огледалото и с ужас разбираше, че дълбоко в себе си го харесва.

Колкото повече се бореше с чувството, толкова повече то се усилваше. Приятни тръпки заиграха по вътрешната страна на бедрата й, зърната й се втвърдиха. Затвори очи уж за да избяга от реалността, но я погълна свят на сладост.

Кратко трая това отдаване на изкушението. Миг някакъв, едва ли траещ реално и секунда след което се опомни мислеща.

Знаеше какво трябва да стори. Да се включи незабавно към мрежата и да изпълни задължителните протоколи за предаването на заболял от атавизъм.

Щяха да се погрижат за нея. Лице се лекува лесно. Поне така учеха.

Операцията е под пълна упойка, известно време щяха да правят изследвания, най-вече на психическото й състояние, за да изяснят причината за патологичното отклонение и да я отстранят.

Може би и най-вероятно щеше да се окаже нещо дребно, повреда в маската или неподходящ разтвор, в който е била съхранявана нощем.

Усмихна се вътрешно, а лицето потръпна...

Да беше отклонила поглед от огледалото!

Това, което видя я разколеба.

То приличаше на отделно живо същество. На животинка някаква, която я молеше за живота си.

Изглеждаше слаба, изглеждаше безпомощна, но искаше да живее.

Яса дочу стъпки в антрето. Стресна се. Майка й се беше събудила.

Постави набързо маската си. Лицето под нея притихна, сви се като кученце в колибка.

Какво да прави!

-Яса! – рече майка й сънено – Добре ли си...

Не можа да отговори веднага.

-Добре ли си, Яса!

Да, добре съм.

Трябваше да предаде лицето.

Не можеше да го предаде.

Наближаваше време да тръгне към училище. А ако я проверят? Ако я проверят ще е по-лошо отколкото да се предаде, това значи, че атавизма е по-дълбок и ще трябва да изтрият мозъка й.

Сви устни под маската.

Взе решението.

Все още не осъзнаваше какво, но го чувстваше.