Имам си колелото и риска

 

Изглежда лявата ми ръка никога няма да се оправи напълно.

Не знам как я ударих така, че продължава да ми създава чувство за дискомфорт. Ако трябва да държа пълна чаша с нея, половината ще я изплискам навън. Толкова трепери. Ако трябва да подам химикал – треперенето е очевидно. До към 30-35 години така ми трепереха и двете ръце. Особено когато се развълнувам. После…не разбрах кога и как превъзмогнах този много неприятен физически дефект, но след падането с колелото миналия юни – лявата ми ръка е както някога. Сега и наболява. Китката ми бързо се уморява. Иначе пак вдигам от лежанка 8-9 пъти 90 килограма, но си боли.

Чакам с нетърпение да се стопли. За да се кача на шосейката и да подкарам по околностите. Лявата ръка е особено важна, защото отляво ми е движението. Блъскан съм вече два пъти. Първият път от тир, но тогава само изпсувах и се разминах с една счупена ръкохватка на кормилото и вдигнат адреналин. Вторият път беше около два месеца след голямото падане. Този път беше по-сериозно, но си продължих пътешествието. Удариха ме пред Пордим, но макар и много уплашен стигнах до Деветашката пещера, а после още по-уплашен по шосето до Крушуна. След Крушуна много дълго не карах. При Летница спуках гума и Боби ме взе с колата.

Голямо облекчение, защото нямаше да се предам. Все като чуех звук усещах как пак ще ме блъснат, този път фатално. Мразя да се страхувам и щях да се боря до последно със страха, който все пак е обясним след като няколко часа преди това ме бяха блъснали…доста яко.

Съзнавам, че с тази ръка и фобията, която си развих увеличавам опасността с поне 40%. Всъщност…не знам с колко. Така се говори за всичко днес. Слага се някакъв процент, който не е точен, а само илюстрира. За всеки случай наистина ще е по-опасно от друг път.

И колкото и по-остро да чувствам опасността заради фобията си, толкова по-сладко ми става, че рискувам.

Най-опасното ми каране беше в София. Направих си един чудесен лек крос от централна гара до Панчаревското езеро. После сбърках и реших да карам по една магистрала. Даже не помня колко ленти беше, но в някои моменти бях между два камиона. Засмукваха ме от двете страни, като в същото време ехтяха клаксони от нерваци, които ме виждаха, че съм там където не трябва, като че ли, като го разбера, ще се телепортирам на безопасно място. Поне 7-8 километра съм карал така, докато излязох на тротоар, после намерих велоалея.

Само като си помисля, че пак ще съм по шосетата чувствам тръпките като тогава.

Ужасно, но си имаше и един гъдел, много приятен гъдел, сравним по острота само със сексуална възбуда; имаше и друго, съпровождащо гъдела: много цветове, много цветове в съзнанието ми; около мен кипеше от коли, прелитащи в посоките си с бясна скорост, но в главата ми движението беше още по-бясно и по-цветно.

Рискът понякога е сладък, много сладък.

Усещам, че искам да се върна към него, най-вече за това, че тогава се чувствам…своя собственост. Аз съм се наврял в тази ситуация. Не ме е поставила житейска необходимост в нея. Не ме е принудил някой урод, който си мисли, че има власт над мен.

Няма ТЦК.

Няма НПО-та, които са толкова нагли, че обсебват и си присвояват свободни територии, заплашват туристи и така-нататък.

Сам съм! Сам.

Със съдбата (?), а не вярвам в съдба.

Ако нещо стане ще съм си виновен сам. И в този миг си доказвам, че над мен е само моята и Божията воля.

Могат да ми вземат парите от джоба, колко му е. Както смениха валутите ще сменят и носителя им. Ще изчезнат материалните пари, а станат ли всички дигитални, тогава реално ТИ НЯМАШ ПАРИ.

Разполагаш с част от тези, които си заслужил, но останалите не са в теб, ако „Големия брат, Дигиталния татко, Световният настойник реши…няма да ти даде, нищо, че се заблуждаваш, че е било твое. Не е ли в теб, не е твое.

Дори справедливостта не е ли в теб не е твоя.

Дори любовта. Всъщност – любовта не може да е нечия.

Много скоро няма да имаме нищо материално.

Ще разполагаме като деца с това, което им дават родителите, нас – неправителствени организации и други содомити.

Като решат ще ни сложат и трите шестици на ръката.

И както хващат украински мъже по улиците и ги пращат на фронта, могат да ни вземат за това или онова най-скъпите хора.

Искам до последно да знам, че поне МОЕТО ТЯЛО СИ Е МОЕ. МОЯТА ДУША СИ Е МОЯ. И ВОЛЯТА МИ ИМА ПОВЕЧЕ ПРАВА НАД ТЯХ, ОТКОЛКОТО БРУТАЛНИТЕ КРАДЦИ НА СЪЩНОСТИ, КОИТО ПРОЯВАВАТ ПРЕТЕНЦИИ НАД СОБСТВЕНОТО МИ СЪРЦЕ, НАД СОБСТВЕНИТЕ МИ РЪЦЕ И ЗАДНИК!

Майната ви! Имам си колелото и риска!