Преглътнатият гняв

                                         Колаж: Elfi Elfida, линк към блога й

Знаеше, че ще са заедно. Беше го чувствала и сънувала. Забелязваше се. Помирисваше го. Искаше комедията да свърши. Изневярата приемаше, но не и лошата актьорска игра. Той си беше сменил одеколона и цветът на очите му се различаваше. Точеше се лига в тях. Повръщаше й се като срещнеха погледи. Все едно храчеше в очите й. Призляваше й от усмивката му. И от гузното му поведение. Като не може да кръшка, защо кръшка. Като се чувства виновен - да ходи на неделни литургии или да пие бира. Да гледа порнофилми или да си купи бинокъл. Вбесяваше я, че е разсеян, че е загубил увереност, че е готов да й лиже подметките, защото чувства вина към нея. Мислеше си, че я мами.

Не, не я мамеше. Изобщо не я мамеше. Всичко се виждаше. Беше прозрачен като бистра водица. Кретен. Не можеше да го понася. От яд го изцеждаше в леглото и го оставяше без дъх. От яд му гукаше мило, въпреки, че й се искаше да го удуши. От яд, се правеше, че е наивна и не забелязва нищо, защото щеше да го разкъса. Той пък се държеше още по-виновно и глупаво. Толкова глупаво, че чак я довеждаше до мисъл за убийство и самоубийство. Несериозни, но тревожни като симптом.
Помисли си и тя да му сложи рога, но нямаше да бъде честно. За разлика от него, тя умееше да играе. Щеше да й е жал, а виновният беше той.
Да го напусне без да му каже нищо, пак не вървеше.
Да му признае, че се досеща изглеждаше нелепо. Щеше да отрича и да продължи да се прави на смешник.
Излъга за командировката. Видя я когато влизаше във входа. Чака около двадесет минути. Изкачи се по стълбите. Отключи съвсем безшумно. Очакваше да е седнал на канапето, тя в него, а той да целува гърдите й. Да я грабнал в ръце и допрял в стената, а тя да хапе рамото му. Да са под струите в банята. Да е коленичила пред него или широко разтворила бедра, а той да е забил глава между тях. Да се търкалят по пода съборили саксиите. Да са обърнали свещите и винените чаши и да го правят на масата. Да е нацапана със сметана и той да я обира с език. Да са в спалнята, а тя облякла нейната нощница.
Те обаче се бяха гушнали пред телевизора. Ядяха пуканки и си говореха глупости.
Това наистина й причини болка.
Не беше подготвена за него.
Прималя й. Стана тъмно. Зъл демон се разкрещя. Бръкна в чантата за пистолета. Беше газов, не боен. Но и истински куршуми нямаше да им са достатъчно. Значи все пак я бяха лъгали. Мислеше си, че само се чукат, а те ядяха пуканки пред телевизора. Сети се за сатъра в избата. Дано не е ръждясал. Не, по-добре да е ръждясал и да се счупи когато го стовари в малката й главичка. После реши да вземе бензин, да се залее, да щракне клечката и със скок да ги прегърне. Сълзите й текнаха обратно, вместо от очите навън, навътре в нея и я тровеха. Предизвикваха гърчове, горещи и хладни вълни, лудост и частична халюцинация. В един момент всичко и се стори много глупаво.
„Причината е в косата. Тя е руса, а аз съм чернокоса…Глупости, да не ядем пуканки с косите си…”
Изведнъж пуканките престанаха да са пуканки. Това бяха мигове от живота й. Мигове от нейният живот с които тези двама канибали се хранеха и облизваха. Устните им бяха в кръв, имаха вампирски зъби, по брадите им се стичаше сок, а пуканките чувстваха болка. Мигове на надежди и мигове на разочарование, лентяйство и надбягване с живота, любими думички и любими вкусове, цветове и фрагменти от забравени пейзажи и мелодии, наивни решения и неочаквани постижения, смях и прехапани устни, комични сериали и филми на ужаса …Всичко беше се превърнало в пуканки и двамата ги мляскаха. Хрупаха ги и си гукаха.
Спомни си за комшийката която й предложи киселина за да отпуши мивката. Така направила със своята. Сети се за бабаита дето й се сваляше и за който се говореше, че си вади парите с поставяне на взривни механизми за сплашване. Тръгна към гаража да направи факлите с които смяташе да опожари, но се върна. Още се надяваше да види как правят секс. Сърцето й искаше да спре, а беснееше. Всичко се люлееше. Дяволи пълзяха по стаята. Подът се пропукваше. Ставаше все по-тъмно. След туй пода и стените, телевизора и двамата пред него, стъклата и всичко зад тях стана алено. Огън който не изгаряше. Кръв която не се стичаше. Устни които не се движеха. Дяволски алено. Страстно алено. Като индиански пера, като пера на жар-птица. Като война. Като пуканки преди да се пръснат. Изтезаващо алено. Алено като преглътнат гняв.
Помисли си, че умира, но не можеше. Колкото да й се искаше.
Част от нея се откърти. Падна и се пръсна. Битието възвърна реалните си цветове.
Излезе от апартамента тъй тихо както беше и влязла.
Още не знаеше какво ще стори. За всеки случай нямаше да остави нещата така. После ще му мисли. Олекна й, но още трепереше. Усмихна се, живота продължаваше, а и всичко изглеждаше по-пъстро от преди.
Влезе в бистрото да пие бира.
-Много ти отива този цвят.-направи и комплимент бармана.
Огледа се в никелирания бар. Не можеше да си го обясни. Не помнеше да се е боядисвала. А косата й беше алена. И прекрасна.



магически реализъм

Няма коментари:

Публикуване на коментар