Самата съблазън

 

Толкова задръстено създание на природата не съм видяла. Селянче, ама наивно. Нямало къде да иде! Ах, горкичката!

 

С това дупе и с тези цици, ще е актуална навсякъде. И с малкото умствен багаж в комплект с тялото. Как пък нашето училище се случи да избере! Изпитание от небесата, не й е мястото тук, не й е и не й е. Как да й го кажеш, обаче.

 

Тя нищо лошо не е направила, а и в другите ще я приемат зле. Даже по-зле.

 

Тук поне всички сме хубави, а в класа ни, най-хубавите от най-хубавите. Като по конкурс подбирани, а в журито все естети, художници и сексуални маниаци. Случайно се е получило, но няма мацка без самочувствие или комплекси. Жени сме вече, не момичета. Очи не дерем, коси не скубем и дори когато сме излезли от релси, за всяка си има пътник и на гара и без гара, с разписание или без разписание, сума ти неосъществени пътешественици по сърце, чакат ли, чакат.

 

Чест ни прави, че намираме и време да учим, между купоните. Кога пък го правя аз – одерете ме, не знам, но пък бележника ми е доказателство, че намирам.

Имам си най-готиният пич във вселената, когато се забърсахме, очаквах да ме намразят и за сетен път се уверих, че всяка е дама със стил и от класа, защото опасенията ми не се сбъднаха. И изобщо, ако обществото беше такова каквото е в класа ни, в утопия щяхме да живеем. Идва тя и обърква всичко.

 

В началото нямаме представа как го прави.

Да, кожата й една такава: самата свежест. Все едно не можеш да я докоснеш, създава чувство за безплътност. Млечно сияние с дрехи, намек за женственост, не истина.

Луничките по лицето й, нещо страшно мръснишко. Като опръскана, сякаш е правила кърска любов между дървета и са я биели мокрите клонки по лицето или се е возила на мотор и по лицето й кални капки. Едното й предно зъбче щръкнало, иначе и двете възголемички. Прилича на кобила, ама с това дупе: расова.

 

Всъщност, нищо особено, всяка си има очарованието, но тя обира погледите.

Че даже и на момичетата, че даже и моя.

 

Прекали като ми се присъни еротично.

На всичкото отгоре в съня си хем бях аз, хем приятеля си. И той я изяжда с поглед.

 

Тя - нищо. Не флиртува с който не бива. Хвана си едно момче.

Отдъхнахме, ама то не промени нещата, както очаквахме.

Екзотична е, в това е магията й, иначе няма. Всичко е в плитките й.

 

Едни такива: дебели, тежки. Корабни въжета, разбирате ли!

 

В китайските филми съм виждала как майстори на кунг фу, използват по-мънички за оръжие, но тя цапне ли някой с това чудо ще му избие зъбите.

 

Питам я, да се беси ли ги пази? Тя се кикоти.

 

Ама и смеха й, нищо особено. Вижда се очертанието на прашките под панталона й.

 

То на коя ли не се вижда. Изобщо, като всички. Безобидна красота.

 

Задръстена, но ще се оправи.

 

Неволно я галя по рамото, нищо сексуално, приятелски е.

Искам да я приема за приятелка. Не успявам.

Поне ми е ясно, какво ми ври от вътре. Ревнувам я, защото е популярна.

 

Без да иска и с нищо. С едни плитки. Като всички останали е. Само плитките. Само те.

 

Намерила си начин да бъде различна. Всъщност не го е и търсила. Така си е живяла.

Излизаме аз, моят, нейният и тя.

 

Все към нас гледат, всъщност към нея и само към нея. Към плитките.

 

Разходката не ми се получи.

 

Заболя ме главата, настроението ми се развали.

 

В класът вече я мразят и патките даже не разбират защо точно я мразят, не са наясно, както аз съм наясно. Яд ме е и на тях, и на нея. И на моят, че гълта език, сковава се. Като влюбено хлапе е започнал да се държи в присъствието й, а тя е част от компанията ни, би трябвало да я приема като приятелка.

 

Знам, че няма да му пусне, но от уважение към мен няма да го направи.

 

Даже не уважение, а страхопочитание, защото си помня уплашения й поглед, първия ден, като се опомни в непозната среда. Направих всичко възможно да я приобщя и се получи, но настроенията към нея, напоследък се изострят. Опитвам се да й обясня, тя не ме разбира. И как ще ме разбере. Всяка се опитва да подчертае очарованието си, да бъде различна. Тя има онова което повечето търсим и приемаме, харесваме и поощряваме, а у нея ни плаши.

 

Няма логика, има някаква насочена всеобща страст към нея.

Смесица от желание и омраза.

 

В последните смесици въздуха е настръхнал, едва се владея, но й на мен ми иде да издера очите й. Съзнавам, че не е виновна и все по-близка ми става, но бясна котка в мен ме дере. Съботата бяхме двете на разходка в селото й.

 

Само двете, без мъжката част.

 

Аз пожелах така, а и от дълго време се канехме.

Глупаците ни и без друго са глупаци, няма да ни разберат.

Отпусна глава на рамото ми в автобуса и заспа, приличаше на ангелче. Гушнах я, прииска ми се аз да съм мъжа който да я има и да я пази от този свят, който няма, няма да я разбере. Гаджето й е беззащитен идиот. Себе си, не може да опази, нея ли!

 

Няма да е дълга връзката. Виж, моят е нещо друго, по-скоро той е за нея. Но е мой!

 

Мой ли е?

Чурулика ми, дърпа ме за ръка из пътечките в онази гора, нейната, най-любимата. После се смеем, аз първа се събличам и скачам в езерото. Тя след мен. Кожите ни настръхнали на брега, правим тройка със слънцето. Тъй ми хрумна, казах й го, смях, та чудо.

 

Минава ми през ума да я цапна с камък и да я хвърля в езерото, да я прелъстя. Няма да е трудно. Тя ме обожава. Стига да я поискам, моя е. Даже ме смущава това, много, много ме смущава.

 

Бумти печката й, пламъците омагьосват. Много неща й говоря. Сега не помня какви. Чувствам, че ме чува класа. Цялото женско съсловие. И се готви да ми връчи медал за храброст. Нея ли манипулирам, себе си ли. По някое време сме се прегърнали. Тя хленчи в прегръдката ни. Близост е, духовна близост, не търсете повече.

 

Тя сама го казва:

 

-Нямала съм толкова щастлив ден. Нямала съм толкова близка приятелка.

 

Разказвам й, съвсем открито за настроенията срещу нея.

Казвам й, че човек не може да промени съдбата си, но може да се промени така, че да не пречи на останалите. Кима и ме разбира.

 

А аз разбирам, че за плитките е чувала доста подигравателни подмятания. От другаде закани, че ще бъде причакана и ще й бъдат отрязани.

 

Питали са я и колко ще струват да ги продаде, били са готови да й ги купят. Просто за да ги няма. Казвали са й хиляди пъти, че я загрозяват.

 

Вързах й очите, бяхме пред огледалото. Трябваше да вържа своите, но ме беше страх да не я нараня, все пак огромна ножица държах в ръцете си. Пръстите ми се парализираха. Неспособни бяха да стиснат. Плитките бяха: красиви, божествени, природата ги беше оплела, като пътеките към езерото, край което се отдадохме на слънцето. Не искаха да направят пръстите ми кощунството.

 

Вопъл се откърти от устата ми, преди да стисна и ножиците хладно да се изхилят.

В следващите часове съм толкова разстроена, че не виждам.

Мрак и сивота пред очите ми.

Чувство за вина, ограбване, а резултата разбирам чак понеделник. И ми прилошава.

 

И не знам какво да кажа, само се хиля иронично ли, истерично ли, трудно ми е сама да преценя. С плитките беше симпатична. Много, много чаровна.

 

Без тях: божествена! И демонична! Такъв сексапил не съм виждала. Те са го криели.

 

И тя понеже е...

Всъщност, не е луд този който яде баницата. От този момент ще сме си едната утеха на момчетата си обезумели по нея.

 

Е, искахме да е без плитки.

 

Ето я! Самата Съблазън!

 

2009