16 Студен 2015

16 Студен 2015

Господ ми е дал дарбата на разказвач и сладкодумието, но имаме негласна уговорка да я развия, да давам най-доброто от себе си, за да има от тази дарба някакъв смисъл. Не го ли сторя, знам, че някога ще понеса отговорност за ленността и малодушието си, ще отвърне лице от мен и ще ида в ада, а положа ли усилията, които се изискват от мен - надявам се греховете ми (никак не са малко) да бъдат опростени. За това и като ме боли глава пиша, и като ми се спи, и като съм гладен - не защото нямам с какво да се храня, а защото не бива да прекъсвам мисълтта си - пиша. Пиша и като мога някъде да се повеселя, пиша и когато мога да се насладя по друг, по-лесен начин на думите: да почета по-добри и от мен - не, че не го правя, трябва да се уча, а и то е част, много важна част от развитието ми - но понякога се лишавам и от това. И не говоря за писане на статуси, като този. Те са между другото, за да изчистя някоя друга емоция, пък и човек съм - социално животно, имам нужда от контакти, а и да си призная, някои от вас обичам, макар да не ви познавам. Някои, които познавам ми липсват, макар, ако е възможно да се видим, а трябва да пиша, ще отклоня срещата. Защото не искам да ида в ада. Но има нещо, което желая по-малко и от отиването в ада, то е - да бъда неблагодарен. Неблагодарността не е само забиването на нож в гърба, лоши думи към онзи на когото дължиш или нелоялност. Неблагодарност е и когато ти е дадено нещо добро, а ти не направиш от него още по-добро. Или пък не го опазиш. В този ред от мисли - неблагодарни сме към любимата или любимия, когато тя или той ни дават толкова щастие, а страдаме по някакви си други причини. Това е трудно да се избегне, случва се и при най-добрите двойки, но пък нали за това е любов, че да прощава. До един момент е способна, но прекали ли се, по-добре да не прости, че в такъв случай, вместо един страдат двама. Но за друго говорих - какво ме амбицира, какво ме мотивира, какво ме държи и крепи, за да правя това, което правя. Почти е излишно да го пиша, който ме познава - малко или много - не е необходимо дори на живо, а просто, ако достатъчно ме е чел, знае това.

По-важното е друго: не съм осъзнавал една друга своя отговорност и съм се държал много, много неблагодарно.
Към родината си. Към България. Защото, ако ми е дал нещо Господ, той ми го е дал с българския език. На него съм чел, на него пиша. На него общувам, на него мисля. На него сънувам и в неговите понятия разпознавам формите. На него чувствам, на него се изливам и се освобождавам от своите демони.
В училище четях повече странична литература, всъщност - почти не четях друго освен странична литература. Не, че съжалявам - големи пътешествия из света, из космоса, из народи и земи, които нямаше как да посетя, но напоследък ми чернее от болка.
Свръхсетивен съм, чувствам я като физическа. Чувствам как една лепкава, много груба, много гнусна ръка е хванала духовния корен на живота ни и се опитва да го изтръгне.
Не съм от вчера, помня всички глупости на тъй наречената демокрация, която пак ще кажа, по-скоро е хибрид между клептокрация и охлокрация, на много посегателства над историята и класическата българска литература станах свидетел, но този път открих вина и в себе си, че имам много пропуски, че съм се пилял натам-насам, че - да - научил съм немалко неща, но не съм намерил време за да бъда малко по-вещ в българщината.

В знак на протест обявих, че една година ще чета САМО български книги, но протеста е и към самия мен, към моята неблагодарност спрямо най-светлото и топлото - родината, нейните духовни чада и моите духовни родители.

Ще направя всичко възможно да изкупя грешката си! Щастлив съм, защото осъзнах нещо съществено, което съм пропускал в живота си.