Душата на муленцето

Сбогуване с маковете?! О, не! За Бога, не! Или душата на муленцето.

Русе-Червен-Иваново

 

Напоследък се улавям, че все по-често и по-сериозно го възприемам като живо същество. А моето муленце не е живо същество. То е един базов градски модел велосипед на Drag, доста преживял, доста препатил…“Преживял“!? „Препатил“?! Сериозно ли го написах? Май да.

Продължавам да му гледам като на живо същество. И все пак, май има нещо живо. Не колелото, не. Не и само за себе си.

Живото същество е между мен и него. То е създадено за приключения.

Колелото е тялото, аз съм духът му.

Спойката между мен и Drag-ът ми е душата на муленцето. Единствена и уникална. Скоро няма да карам това колело. Това е последният сезон, който споделям с него. Дори това му е много, дори това ми е много. Не, не вземам душата му. Душата му е колкото негова, толкова и моя. Нашето приключение още не е завършило.

Какво ще стане като престана да го карам? Ще умре ли душата му? Не, няма. Докато си спомням преживяванията ни, тя ще продължи да живее в мен, дори и да съм подарил или продал Drag-ът за части или да събира прах в избата ми.

Когато това стане със сигурност ще карам ново колело. Ще се „всели“ ли в него душата на муленцето? Не. С новото ще изградим нова спойка, нова душа. Тази не може да се прехвърли.

Такива мисли ми играят, докато ме клати влака между Горна Оряховица и Русе.

Този път композицията има само един вагон. От онези – салоните, с един широк ред пейки. Аз съм най-отзад. В преддверието където съм и вързал колелото. По-широко е отколкото във вагони с друг дизайн, имам и седалка. Пътувам повече от комфортно.

22 юни е. Може би денят на началото на Третата световна война. Разбрах току-що от фейсбук потока на президента Тръмп, че е бомбардирал Иран. Не съм допускал, че ще се намеси във войната. Буквално докато прочета вестта съм изповядвал, че е миролюбец.

Прогоних тревожните мисли. Нищо не можех да направя. Ако ще се мре в поредната безумна война, няма да е сега. Изглежда всички в мрежата си го мислеха, защото за нищо друго не ставаше въпрос, освен за някаква „избягала пума“ – очевидно съзнателно предизвикана с помощта на медиите масова психоза.

Припламват рядко, вяло, разпокъсано маковете зад прозореца; краят на сезона им е; тази година пак много издържаха; миналата – по същото време почти не се виждаха и много ми липсваха.

Ще ми липсват и сега. За толкова кратко обливат земята и чезнат!

Дали пък маковете не са цивилизации. С цялата им пищност и прелест…като нашата. Тръмп е бомбардирал Иран…

Стига вече! Ще се сбогувам с маковете и тази година, и толкова! Ще има следваща!

Влакът стига по разписание до Русе.

Набирам в джипиеса: Средновековен град Червен.

35 километра. Отиване и връщане – 70. Имам цели 6 часа до обратния влак. Разкош. Но още щом се качих на колелото, реших да не бързам.

Чудя се дали да не пообикалям из Русе с надежда да срещна най-големия мерзавец и да го попитам какво мисли за бомбардировките. Даже ще го почерпя. Просто да си поговорим. Онова в blog.bg не е разговор.

Искам да видя очите на човек, когато обяснява, че за смъртта на политически некоректните деца са виновни политически некоректните им родители, които са предизвикали демократичния и справедлив свят да бомбардира домовете им.

Много искам да видя тези очи! И някой ден ще се случи!

Сега обаче ми предстои сбогуване с маковете. Може би ще е последното ми пътуване с колело сред тях тази година.

Малко преди Бесарбово едва не се пребих. Използвайки инерцията вдигнах близо 50 километра и поднесох. Не носих каска. Не правете като мен!

Целта ми беше да ми е по-леко и освен течностите в държачите и документите с парите в чантичката на велосипеда бях само по потник и велошорти. Дори вместо шпицове бях със сандали.

Направих го, за да компенсирам жегата. Не винаги е удачно, патил съм си от този експеримент. Сега можеше да ми коства по-скъпо, но се задържах. Като изключим, че муленцето съвсем се разхлопа все пак мина благополучно.

Често слизах, снимах маковете; слънцето е било много жарко, но се наслаждавах.

Реших да не се връщам до Русе, а да хвана влака от Иваново и ми минаха поне сто идеи за разкази, като че ли повечето ми ги прошушнаха маковете; все пак, нали всеки от тях беше цивилизация, имаше си спомените, скоро щеше да ги погълне нищото.

Най-шеметно беше спускането към Червен. Като спускане в Маелстрьойм. Не шосе, ами винт, по който се плъзгаш от горната към долната земя. Напомням, че бях без каска и с колело, което отдавна е за пенсия.

В подножието на средновековния Червен имаше и едно съвременно село, някаква загадка, в която все още живееха хора. Имаше схлупени къщички и изоставени, но и поддържани. Крепостта се издигаше на скалите отсреща, а самите скали: като че ли рисувани с много въображение от художник прекалил с амброзия (или опиум; с мисли по Непознатите (му вдъхновителки) и впечатления събирани с по хиляда живота във всяка една от цивилизациите, които сега съхнеха в образа на макове); безброй форми – приличаха на лица и на длани, на хлътнали кореми и бюстове, на лакти и морски вълни, на стъпки в пустинята и чудовища от „Пришълеца – едно-две-три-осем, хиляда осемдесет и осем“, имаше и тигри, и избягали котки, които никой не беше виждал, но сега се очертаваха в скалите.

В подножието на крепостта – капанчета (разбира се), но в тази жега изпаднали в летаргия. Освен моето колело, което заключих за една люлка имаше само един мотор.

Бях карал колело 35 километра; температурата над 30 градуса; денивелацията не особено сериозна, но не и разочароваща. С четири стента съм. Сега ме очакваха стълбища.

Стотици стъпала нагоре. По-забавно не можеше да бъде.

Миналата велоекскурзия беше от Варна до Побитите камъни; стигнах целта си, но не влязох да разгледам. Липсваше ми компания. Липсваше ми Илиана или Непознатата. Преживея ли нещо вълнуващо сам ме боли. Не съм сигурен случило ли се е или не.

Знам защо Ева е поискала плода от Адам. Можела е да си го откъсне сама, да го отгризе; да се нахрани с него, както правят милиони в съвремието ни, защото историята ни е тренирала да понасяме и най-дълбоките болки; включително и причинената от красотата, когато няма с кого да бъде споделена; включително и причинената от сладостта на греха, когато няма с кого да бъде споделена, но Ева не е била загрубяла толкова, колкото сме днес. Поне така си мисля.

Да разгледаш туристическа забележителност не е като да откраднеш забранен плод…по принцип. Само по принцип. Но толкова много пъти съм прескочил трапа, че на всяко свое изживяване гледам вече като на забранен плод. Логически не би трябвало да стигна дотук.

Този път обаче си рекох: С Илиана или без Илиана, с Непознатата или без Непознатата ще си подаря това изживяване.

За крепостта факти няма да пиша. Снимал съм това, което научих; написано е по таблата; няма да го преразказвам; отдавна не съм седми клас, когато се оценяваше преразказ; искрено се надявам голяма част от журналистите ни и „автори на пътеписи“ в мрежата, също да го осъзнаят.

Просто ще публикувам снимките. Не, че и това не е излишно, защото си има достатъчно източници в мрежата, но не е толкова излишно, колкото да го пиша отново и да се правя на автор на подобен текст.

Снимах и една пейка и хвърленото кенче до нея. Не искам да казвам с тази снимка, че мястото е занемарено, защото не е. Освен това кенче не видях друг боклук на цялата територия на историческия парк. Не говоря и за лошата култура на посетителите, просто знам, че скалите и древните стени ще бъдат снимани още хиляди, десетки хиляди пъти, а точно това кенче ще съм снимал само аз.

Обичам мимолетното. А не е ли мимолетен и живота на цивилизациите, които живеят почти толкова дълго, колкото маковете, ако се погледна в истинските космически мащаби.

Видях и макове – там на крепостта.

„Няма как да се сбогувам с вас! Ефимерни сте, но по-дълги от всичко! Ето и стените на тази величествена крепост. Изглеждали са дълговечни до вас, а както сте цъфтели тогава, цъфтите и днес."

Реших да се поразходя из стените на крепоста. Малко неудобно ми беше да си правя селфи край пропастта, достатъчно рискувах днес със скоростното спускане по онова шосе като винт със счупеното си муле.

Оставих си и документите на по-вътрешна стена, че ако падна, да ги намери някой и да предаде някой на близките ми вестта.

Ако ще постъпвате глупаво, поне го правете със стил. Оставяйте си портфейла с документите по този начин.

В средновековната църква си направих ужасно селфи.

Издул фибри, заел наперена поза, гледах страшно. Не бях го целял, пробвах нещо друго, но като се видях и ми стана смешно, и не можах да се засмея, че светкавично мина през главата ми и като текст, и като преживяване сценката:

Османлиите превземат крепостта Червен, стоя на входа на църквата в позата, която съм заел на селфито.

-Ще трябва да минете през мен! – изричам.

-Пехливанин! Машала! – казва ми възхитено турчина и ме посича.

Няма никакво намерение да се бори с мен. Има си ятаган.

Оттогава няколко века обикалям из руините и разсъждавам над въпроса: аз ли бях наивен или турчина коварен?

Май едното е немислимо без другото.

Кое е истината? Че съм призрак, който живее тук и съм си измислил всичко, което си спомням, че е било вън от крепостта или е истина всичко, което е вън от крепостта и ей-сега, благодарение на възглупавото селфи си измислих историята с превземането на църквата?

Ще трябва да се върна обратно, че да проверя. И без друго ми остава около час до влака. То вярно, че Иваново е само на 15 км., но поне половината ми път ще е доста яка денивелация, а муленцето може и да се разпадне.

Преди да изляза от храма бях затрогнат.

И реших никога да не тръгвам без иконка от себе си.

Туристи бяха оставяли иконките си и така пробудили отново храма. Ако носих в себе си, щях да оставя и своята. Но така ще имам повод отново да се върна някой ден в този храм.

Ето това е българинът! Разрушена от времето средновековна църква, неосветена; в процес на реставрация, която кой знае до кога ще продължи! Без свещенослужители, но обслужвана от обикновените миряни. Носили са иконки из джобовете си, из портфейлите си, из женски и мъжки чантички, из туристически раници. 

Вадили са ги, нареждали в светилището. Създали импровизиран нов иконостас. 

На връщане закъснявах, а един мак ми даваше сили.

Махаше ми някъде пред мен; усмихваше ми се през слънчеви зайчета. От следващата и следващата макова полянка, която бях снимал на идване.

Муленцето ми скърцаше, пукаше, всеки момент очаквах да се пръсне на части, но издържа. Маковете ме изпратиха с усмивка. 

Десет минути преди влака вече бях в Иваново. Имах време даже да си купя една енергийна напитка; литър и половина вода и две вафли. Едва когато влакът тръгна приех, че приключението е свършило успешно и се прибирам у дома.