Археология на подсъзнателното: Сомовит, Червкца/Черковица, Никопол

Сомовит, Червкца/Черковица, Никопол

За аварии и несъгласие с Толстой. За селището с дублетно име. За музея с плаж и ферибот, едно екстремално спускане с колело и безкрайно приятни няколко минути в мотриса

Събудих се 3:40, десет минути преди алармата, както обикновено: независимо от това дали се събуждам в типичен или нетипичен за мен час, имам си някаква скрита джаджа, но е важно да настроя алармата на часовника, за да се събудя преди нея.

Важно е да тръгна рано, за да мога да използвам нощната прохлада. Температурата през деня се очаква да стигне и да надвиши тридесет градуса, а според епикризата ми – при висока температура физическото натоварване ще е смъртоносно.

Не писах: „рисковано“ – аз обичам риска. Употребих друга, по-точна за случая дума.

Първата ми изненада беше незаредения фар. Изобщо не светна. Нямах никакво време за губене; всяка изгубена в моткане минута е минута повече въртене на педали в жега. За сметка на това този път се бях погрижил да имам външна батерия; омръзна ми да ми се изтощават телефоните и да оставам без връзка докато пътувам. Включих батерията към фара, получи се, светна.

Втората изненада беше на около 6-7 километра от Плевен, малко след моста на Гривица. И друг път „муленцето ми“ (моят Drag – Grand Canyon) ми е правил този номер. Задното колело се размества и опира. Все едно биеш спирачка и не можеш да я отпуснеш.

Нося ключ. Не е приятно да се ремонтира колело в тъмницата, повярвайте ми. Каквото и да направих, а правих каквото трябваше – не се получаваше. На няколко пъти тръгвах, въртях педалите с огромно усилие и спирах. Веднъж даже откачих веригата, та трябваше и нея да оправям.

Всяка изгубена минута е минута повече въртене на педали в жегата!

Време му е, време му е да сменя „муленцето“, знам…Но е време и за много други неща.

Почти се отказах. Накрая ритнах задното колело три-четири пъти. Колкото сила имам. Не от яд. Не бих го ударил, ако чувстваше болка, а пак почувствах аз – едно пронизване. Все едно удрях истинско, живо муленце. Нанесох ударите съвсем целенасочено; по-лошо от това нямаше да стане, имаше малка вероятност да наместя разместеното. Не се получи. Реших все пак да въртя напред, докато стане 6:00 и тогава да се връщам. С големи усилия стигах до 6-7 км.ч/; скорост, с която доникъде нямаше да стигна. Но по някое време започнах да се движа добре: 10-15-20-15-12-22-9-14-16-16-16-30-38-39 км/ч.

Все по-малко излишно натоварване чувствах, но се боях да приема, че неприятността е отминала. Беше отминала.

По план трябваше да мина през Коиловци (любимото на френските командоси), Мечка, Никопол, Черквица за да стигна Сомовит. Но толкова време бях загубил, че не се поколебах да последвам посоката зададена ми от JPS-а, въпреки, че се отклонявах.

Никога не съм се движил точно по този път. Села. Мирис на както в детството. Преминах през едно, през второ. Поддържам добра скорост, около 30 км. Не исках да спирам, че после не се знае ще тръгне или няма да тръгне моето своенравно муле.

И тогава...първо ми се стори, че ми се привижда, приличаше на обширно тресавище, но забелязах и лодка, и като че ли някой ловеше риба...

Не, не ми се привиждаше. Никакво тресавища не беше, а доста красиво езеро (сбърках, че е езеро, защото ми приличаше на езеро, по-късно като се върнах и проверих в Гугъл, разбрах, че е язовир Бръшляница.

Не издържах, спрях се, направих се едно селфи; яхнах се на муленцето, изругах го и то подкара. Задъхвах се, но поне възстанових изгубеното време. Правих си сметка до 7:30 да съм Сомовит. Не знам що за вграден JPS имам, но независимо от това, по какъв незнаен път тръгна, какво ми се случи и т.н. засега винаги стигам до целта си, почти по предвиденото време. Този път пред табелата Сомовит бях в 7:39.

Спуснах се към пристанището за да вдъхна миризма на море.

Точно така: на море. Толкова дунавски селища съм посещавал, но въздухът на никое не напомня толкова на морски. Не е само миризмата на риба, в случая не може и да се говори за сол във въздуха, но ако не знаех къде се намирам и ако трябва да съдя по миризмата къде съм, бих се заклел, че е край морето.

Тръгнах по стръмните улици нагоре. Исках да стигна до ветрогенераторите.

Логично беше панорамата оттам да е най-добра. И не се излъгах, но още преди да стигна видях нещо не по-малко впечатляващо.

Домове. Всъщност – не точно домове. В този момент ми заприличаха на любопитни извънземни, кацнали до Дунав; заели поза за медитация, отдадени на съзерцание.

Едно сякаш държи в шестте си ръце кошници; пълни с цветя, които земните жители са му дали; на друго огромните му сензори-прозорци блестят; разтворили са толкова широко своята сетивност, че не улавят, а плават в зримото; друго диша с кожата си-стени; на друго тревата е настръхнала като кожа. Толкова дворове-лица; толкова ръце са работили за да са такива, каквито са; толкова мечти са им вдъхнали живот. Толкова различни: млади и по-възрастни; местни или от градовете наоколо; някои може би и от чужбина (знам ли); нещо по-скоро като пристан, за хора, които не само са щастливи, а могат да градят своето щастие. И го правят.

Това не бяха сгради, а живи същества.

Десетки милиони, без да се замислим сме цитирали крилатата фраза, с която Толстой започва „Анна Каренина“: "Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно по своему“.

Гледайки тези домове, тези усещания за обич и щастие, разбрах, че никога няма да се съглася с тази констатация на Толстой.

Щастието е точно толкова многолико, колкото и нещастието. И можеш да видиш отраженията му в плодовете му.

На една от снимките приличам на Дон Кихот. Има ирония, тъй като съм от малцинството, което не намира Дон Кихот за положителен герой.

Положителен е само докато е по-слабият, губещият, трагичният, иначе светът е пролял много сълзи заради успяващи донкихотовци.

Какво би станало, ако Дон Кихот наистина бе победил мелниците, така както се побеждават великани?

Да си представим, че хиляди въодушевени от храбростта му селяни, бяха започнали да виждат като него. В мелниците – великани. Ако бяха разрушили всички мелници!

Както сега се случва с доста по-едри великани. С ТЕЦ-овете примерно или още по-едри: АЕЦ-овете.

За да красят склоновете си с перките си, тези по-скоро метафори на световната донкихотщина, отколкото реални производствени мощности. Не, не съм враг на ветрогенераторите. Напротив. Те са още един ключ към бъдещето, а и наистина са красиви, а наближат ли се – величествени.

Още веднъж ще го кажа: това, което не харесвам е донкихоткцината, но…трябва да си призная. Приликата на снимките ме поласка.

А под ветрогенераторите: най-красивата дунавска панорама, която до този момент съм виждал. Заради източното изложение и ръкавите край острова се създава зрителната илюзия, че Дунав е несравнимо по-широк, по-скоро прилича на море, отколкото на река; всъщност гледката е по дължина на реката, не по ширина, но ефектът е разкошен.

Спуснах се към Черквица. По пътя видях българско знаме и този път реших да го снимам. Много има из родината ни.

Не са се полагали средства за да бъдат вдигнати.

Не се е грижила за тях неправителствена организация.

Не са по никакви проекти.

Било е само любов.

На това му личеше повече от останалите. Заради грубият материал на пилона. Просто дърво. Необработено, но грижливо поставено, грижливо удължено.

Без естетика, по-очарователно от всяко друго.

Разкъсано от времето, като воювало...

Но то е...

С ветровете на промяната; мятащи го ту в една, ту в друга посока.

Между ветрогенераторите и Дунав; любовта на някой "особняк", всъщност съвсем обикновен българин.

И други беше очаровало. В основата му монети. Повечето, от които не бяха български. В онзи маниер, в който се оставят около природна забележителност. В чантичката на рамката имах останали; излях колкото бяха и се снимах.

До Черквица ми оставаха 4 километра. Беше само пускане.

Насладих се на скоростта; стигнах за минути. И щях да подмина табелата, а този път наистина щях да пропусна нещо.

На табелата пишеше: ЧЕРКОВИЦА, не Черквица, а Черковица.

Но аз бях напълно сигурен, че е Черквица. Редовно обявяват влаковете към Черквица от гара Плевен. Смятах да се върна с влак, че 50 км. в жегата ще ми дойдат много. Проверих разписанието като написах "Черквица" и все пак, виждате, че табелата е Черковица.

Като навлязох в селото проверих. И двете имена са верни. Дублет. Друго дублет, име на населено място в България - не знам. Но до вчера не знаех, че изобщо има дублети.

Стигнах до гарата; там един общителен и симпатичен служител взе да се тюхка колко време ми оставало. Съжали, че е почивен ден, че нямало нищо отворено. Попитах го за тоалетна. Имаше в чакалнята. Имаше и течаща вода. Заключих, че си имат всичко. Порових малко в телефона и макар, че нямаше да скучая. Около четири часа щях да разпущам в това крайдунавско спокойствие, но реших, че имам достатъчно време да "скоча" до Никопол.

Да, вече беше ЯКА жега, но пък Никопол е близо. Само на 6 километра. Метнах се на колелото и докато се усетя съм вече в Никопол. Харесва ми този град. Много е симпатичен.

Без да иронизирам никого бих казал, че Никопол е Музей с плаж и ферибот. Няколко епохи са оставили ценни артефакти. Този път имах време да се кача до Шишмановата крепост.

Да, беше жега. Вече 30 градуса. Наклона голям. Можех да заключа колелото и да продължа без него, но нали се сещате, че самия не бях наясно кое ме привлича повече към върха.

Дали преклонението към историческата ни реликва или екстремалното спускане, което ми осигуряваше тесният прав път с голям наклон.

Крепостта обещаваше да е обширна и възстановена, поне това показваха стените, поне онази част, която беше обградена от съвременна метална плет. До една служебна врата (поне приличаше на служебна) оградата беше разкъсана и можеше да се мине, но не ми хареса идеята да се провирам с колелото като нарушител. Очаквах обектът все пак да е отворен.

Намирах се в музеен и много добре поддържан Никопол.

Стигнах до портата. Вероятно останалата от Шишман. Виждаше се, че едното й крило е открехнато.

И тук се почувствах така, както някога в Мелник когато влязох в едно изоставено училище.

Тук изоставена беше Шишмановата крепост!

Зад открехнатата порта: картонени чашки от кафета, бутилки от безалкохолни напитки, разнородни кенчета; беше използвана за тоалетна и миришеше на тоалетна; назад дива растителност. И ако зад телената ограда надолу можеше да се премине, живата плет беше толкова гъста, че нямаше как.

Цар Иван Шишман II не ми харесва. Подарил е владенията си на турците, съешил се е с тях; едва ли е било страх, все пак той е Асеновец; едва ли дотолкова му е липсвал характер; по-скоро е гледал глобалистично, решил е да се присъедини към набиращата мощ империя, че му е изглеждало така България да е по-могъща.

Имал е горе-долу същата логика, каквато днешните ни управляващи, които с гордост могат да се нарекат негови наследници.

Това, което не са разрушили тогава турците, че им се е подчинил, днешната империя е успяла да довърши.

Какъвто и да е бил Шишман, все пак не ми харесва крепостта му да бъде превърната в тоалетна и терен за клошарски оргии.

Поне наклона нямаше кой да ми открадне. Пуснах колелото по инерция. Сладка тръпка. Не можех да видя скоростта при блясъка върху телефона ми, но на моменти не е била под 70. И това с колелото, което преди няколко часа бях ритал, че беше повредено.

Знаете ли от коя книга научих английската поговорка: "Рискът е солта на живота.", там беше написано: "А рискът, млади приятелю, рискът е солта на живота."?

От "Изгубеният свят" на Артър Конан Дойл.

Знаете ли кога ще сметна, че този афоризъм не е верен: сигурно като си счупя главата. Няма да имам време да наредя несъгласието си с него в стройни мисли, както успях да направя с една от най-красивите фрази на Лев Николаевич Толстой в този ден.

Ето ме в панорамната крайбрежна градина на Никопол. Изпих едно кенче с "Монстер" хапнах един полуразтопен протеинов бар.

А ако ми беше във властта да се срещна с Толстой да му покажа онези домове в Сомовит, за да види, че щастието е толкова многолико.

Представих си как започва "Анна Каренина" без "Всички щастливи семейства си приличат..." Ужас!

Без красивите заблуди, изглежда няма литература. Разбира се, че не бих го разубедил.

А ако някой от бъдещето може да бръкне в моя ум и да ме разубеди?

Ако днес ме е разубедил нещо! Размислил съм и не съм написал нещо погрешно (поне според него), а хубаво.

Нищо чудно.

Да речем е станало сутринта по тъмното, докато съм се борил с повредата. Не съм обърнал внимание на проблясъка зад гърба си, как пък да стане, като и без друго ми е бляскало от яд.

А ако бъдещето има цял отдел, който контролира литературата в миналото?

Цензурира вдъхновението!

Това вече е добро!

Ще трябва да поработя над него, но днес добре поработих над себе си!

Време е да тръгвам!

Метнах се на колелото и отново съм в Черквица/Черковица. На гарата. Остава ми около час и половина. Недостатъчно за да помързелувам качествено и да се насладя на многото впечатления.

Влакът към Плевен е мотрисен.

Не са много удобни за колела, защото единствената по-голяма площадка е между двете врати, а и двете врати се отварят и все препречваш (малко или много) пътят на качващите се и слизащите.

За сметка на това минути след потеглянето се откри една от най-красивите (ако не най-красивата) Ж.П. атракции. Буквално за стотинки виждаш нещо, което струва...всъщност е безценно. Зад панорамните прозорци на мотрисата е Дунав. Летиш по крайбрежието, мотрисата мърка и прилича на фонов шум за медитация, а Дунав е тих и...не точно бял, но по-спокоен и от бялото. Виждаш лодки, подминаваш ги, все едно си във филм.