Гола съм, а града е изрисуван с маслени пастели. Само аз съм плът и може би уханията.
Знам, че сънувам, останалото е сенки. Едва мъждукащ спомен за откъсната реалност. Обгръща ме светлина, по-реална от самата мен. И голи сме облечени от светлина. Съблечем ли се дори от нея, формата престава да предизвиква греховните разбирания.
Виждам в дъното на улицата блясък.
Огледало.
Краката ми не ме слушат, повея ме тласка натам.
Сянка преминава пред него.
Одеждите й на столетница или поне такива в каквито сме свикнали да си представяме жените в дълбока старост из селата. Забрадката е престанала да бъде траурна, избледняла е – напомня сивота, обратното на тържествения израз към смъртта на обичаните; просто бит - загърнал съзнание в претръпнало.
Това трябва да е мама. Не знам защо реших. Тя не изглежда така, макар сега в съня не помня как изглежда майка ми.
Тя бърше огледалото. Бърше го с престилката, плюнчи края на престилката и бърши огледалото. Искам да й изкрещя да спре. Страх ме е, започва да ме е срам.
Сънувала съм се и друг път гола. Неведнъж.
Винаги съм изпитвала свян.
Не гилотината на позора съм се чувствала.
Дори когато е изглеждало, че в съня има някаква логика да бъда тъй уязвима в гмежта и тържището.
Винаги съм била прорязвана от погледи.
Някои смутени като мен, други тревожни, криещи изненадата си, стремящи се тактично да се отклонят; жестоки, осъждащи ме, присмехулни; дори разбиращите бяха с нещо отвратителни.
Даже повече от останалите, те проникваха по-дълбоко в същността на голотата, която исках да скрия, а нямах начин. При това ме разбираха погрешно. В други четях клюката, сензацията, която виждаха в мен. В някои прочитах острия си присмех. Бягах обикновено по коридори, търсих гардеробите си. Бих се скрила в някой като изненадан любовник, преди да съм потърсила в него дрехата, с която да се бронирам.
Бягах по коридорите и се озовавах на митинги и на концерти; на празнични вечери в които жените бяха облечени в барокови рокли, а мъжете в смокинги. Озовавах се на маскаради по лунапаркове и пред празния екран в кинозала преди да е започнала прожекция. На няколко пъти даже са ми ръкопляскали. Случвало се е да се събудя и със смях, но винаги след тежко чувство за неудобство.
В този сън не изпитвах подобно. Знаех, че не съм видима. Но старата жена, която припознах за мама търкаше огледалото. А то щеше да разкрие образа ми. Изглежда й омръзна, защото тръгна на някъде. Тогава заваля дъжда. Топъл, чувствах го галещ по кожата си, а изпитвах хладната тръпка като която би почувствало струйките му огледалото, ако имаше нервни окончания. Дъждът по-скоро размаза петната, бързо спря. Но после мина русокосо момче. Свали моряшката си фланелка и започна да трие. Не разбирах защо желаят всички това. Пияница изкряска, че ще му скъса ушите и момчето побягна, а изпадналия тип застана на негово място, изсипа в мазолестата си длан малко водка, което беше трогателна жертва и започна да търка гладката повърхност.
Грубо беше, натискаше я. Очаквах да счупи огледалото. От една страна го желаех, защото така нямаше да бъда изложена на показ, от друга се отвращавах, че може да се пореже и да ме нацапа с кръвта си.
Изкрещях и изглежда ме чу. Сепна се. Целуна образа, но киселата му слюнка изпълни моите устни.
По-малко щеше да е отвращението, ако беше забил сухия си език между истинските ми устни, а не отражението. Отдалечи се бързо. Чух фриволния смях на три млади хубавици. Вятърът разголваше бедрата им, вдигаха ръце високо над себе си и вплитаха пръсти като нимфи. Виеха кръгове, засмяха се по-шумно пред огледалото и ме посочиха. Познах се. Една от трите бях аз, а другите – мои забравени приятелки.
Коя съм, по дяволите? Не съм сигурна.
Може би фотомодел. Гол фотомодел. Сънувам това, че света не е подготвен за истината ми, макар толкова я желае, че я е превърнал в комерсия. Заключил е в естетиката й, истинското усещане за красота. И през форми подобни на моите, всеки каруцар или тракторист си мисли, че знае всичко за женската красота и ме сънува докато прави секс с партньорката си.
По-скоро съм тя. Онази, която служи за надуваема кукла, когато фантазията на скъпия й любим се вие между блестящи калъпи за сексапил. Почувствах преди малко спиртосания му дъх.
Или нямам дори и спиртосания му дъх. Пия аз. Слабичка съм, застаряваща, минавам за ексцентричка и за мъжемелачка. Цигарата ми е винаги в ръката и май наскоро издадох стихосбирка, а малолетните палавници ме преписват по блоговете си и форумите, за да впечатлят със сексуалната си освободеност публиката, без дори да ме разбират.
Поетеса ли? Как пък не. При това слабичка и толкова загадъчна. Възпълна домакиня съм. Но си имам мечтите, а мъжа ми – работата си. Дъщеря ми наскоро беше приета в университета, а аз не искам да си призная, много ще ми дойде, но харесвам гаджето й. И то не като син. Не и като мъж разбира се, а като някакво божество, кумир – алегория на живота, на момчето което взима всичко от живота.
Или не! Аз съм дъщерята. Обърках се, не помня.
Красавиците са изчезнали. Чистачи на стъкла бършат огледалото. После се появява кмета на съня ми и със съжаление им казва, че проекта няма да бъде повече финансиран.
Хубавец с тяло на Аполон застава пред огледалото и започва да се бръсне. Пръска го със сапунка, подгонват го ченгетата. Минава мой стар любовник и използвайки сапуна с който е напръскано го трие далеч по-лесно. После минаха журналисти със светкавици. Не знам дали под светкавиците имаше фотоапарати, но блясъка ми беше достатъчен.
За известно време ме ослепи. А неусетно бях стигнала до огледалото. Когато играещите петна от заслепението минат, най-после ще мога да си припомня коя съм. Като си го помислих изпитах и нетърпение и боязън. И затворих очи. Бих могла да съм всяка. Всяка една. От последна клошарка, презряна и болна душа до идола на поколения. Весталка или скитница. Делова жена или просто любима, ученичка и учителка. Бих могла да съм фаталната или спасителната. Цвете или котка. Все с човешка съдба. Не бързах да се затворя в спомените на която и да е било от тях. Сега бях свободна от себе си. Миг забрава.
Когато отворих очи видях хубавицата.
Великолепна и изискана.
Като скулптура сложила месо там където трябва и взела от там където не трябва. Светли очи и коса. Палава усмивка, но и позираща усмивка.
Запазила своята официалност, игривост само като роля.
Дълги бедра. Лицето създаващо чувство на по-голяма откритост и от тази на голата фигура.
Не изпитах свян. Намразих я. Това беше звяра ми, това беше красавицата ми. Тази която виждаха. Тази която беше мен. И въпреки това, тази която не бях, а която можех да покажа. Оплакната от очи. Извадена от невидимото според разбиранията. Неестествена. Всъщност да е неестествена беше естеството й.
Тя ме беше отнела.
Разгневена грабнах твърд предмет от земята. Засилих го и стоварих с все сила в огледалото. То не се чупи. На стъкълца се пръсна образа в него и се разпадна в нищото.
Останах сама пред мрака.
Можех да се събудя. Но не бях сигурна дали го искам.
Няма коментари:
Публикуване на коментар