неделя, 7 февруари 2021 г.

Историята на една актова фотография

 За пръв път се почувствах истинска. Прииска ми се да му кажа нещо мило, но сторих ли го щях да се катурна. Да се разплача, да го прегърна и да не го пусна никога.

Само се усмихвах. Исках да е курвенски.
Може и да се е получило.
Принципно си го умея. Когато искам да наскърбя, когато трябва да разкарам.
Искам да го открия. Търся го от месеци. По-трудно се оказа, отколкото си мислех, че е възможно.
Той ме снима, снима ме гола. Съгласих се, всъщност си го поощрих. Разделяхме се. Ако изобщо съм го обичала, още го обичах.
Прощална нощ - най-глупавото в цялата ни нелепа връзка. Казах му, че съм пред брак. Очите му станаха изведнъж толкова големи, че съвсем изгуби мъжкият си облик и заприлича на дете. Кимна, май прехапа устни. Засмях се, засмя се и той. Прегърнахме се, вече и до секс не ни беше. После и тази прегръдка стана досадна.
Пихме малко, говорихме си глупости. Въртяхме стара плоча. И последното ми колебание, че желая да се случи така, изчезна.
Само на осемнадесет бях тогава.
Още изглеждам на толкова. На шестдесет и три съм. Аз съм най-нещастната жена. По някое време ни стана скучно. Точно тъй и започнахме. От скука. Нямахме какво да си говорим. Чакахме една приятелка. Уж, да го запозная с него, че тя искаше. То каква се случи! Същият следобед срещнала “любовта на живота си”, връзката им трая по-малко и от нашата. Ние поне докарахме година. Чакаме я, той не смее да си тръгне. Даже и часовника да погледне. Истинско дърво е. Не иска да ми откаже и това е. Не, че означавах нещо за него тогава. Просто не умееше да отказва на момичета нищо. Готов беше цялото време на моят каприз да посвети. Всичко сме си казали, нито телевизия ни се гледа, нито карти ни се играят. То заваляло навън. Хубаво е да си котка в такова време, сладко да се протягаш да мъркаш. И започнах да се протягам като котка, забавно ми е да следя реакциите. С нищо не ме изненадват, чете се как набира кураж. Смешен е, а това го прави малко отблъскващ. Да, но за момичета, а мен постепенно ме обзема жената. Флиртът ми от шега, става истински. После си нося последствията, вече сме гаджета, при това с консумирана от самото начало връзка. Понякога даже си казвахме, че се обичаме. Случвало се е и да ме трогне и да ме накара да се чувствам жена. Не мога обаче да си представя живота с него. Той имаше толкова да гради по себе си. И краят на връзката беше предизвестен. Пак тази досадна скука, пак има гъдел в нея. Още е твърде тъмно, твърде рано да си тръгна. Има слабост към фотографията, аз пък да предизвиквам действия с глупави последствия, когато ми е скучно. Снимал беше само дървета, които приличат на голи момичета и от далеч с телеобектив, като някакъв воайор по плажове, но това не беше красиво, както той би могъл да го направи. Пак се протягам като котка, пак му намеквам. Пак заедно стигаме до решението.
За пръв път се почувствах истинска, когато блесна светкавицата.
Знаех, че по-красива от това няма да съм. Осемнадесет годишна, първата любов на явен талант. Раздялата му. Все още голата сексуална възбуда. Пречупеният му през малкият опит разум, вероятно е толкова помрачен, че освен всичко в мен вижда и последния си шанс, който губи.
Тогава за да се види снимка, трябваше време. Нямах такова, само му казах:
-Да се надявам няма да злоупотребиш!
След години ми се искаше да го направи, живеех с надеждата, че ще го направи. Само и само за да се видя истинска. Не само за пръв, а и за последен път се почувствах такава. Имам деца от първият си брак. Внуците ми изглеждат по-възрастни от мен. Крия се да не ме видят. Обичах мъжът си, не тогава когато сключихме брак. С годините го обикнах и точно когато го разбрах, трябваше да го напусна. Защото вече биеше на очи, защото това започна да оказва влияние в отношенията ни. Защото беше несправедливо от моя страна. Защото ясно се виждаше вече, че няма да ни раздели смъртта, а възрастта преди това ни е разделила. Дъщеря ми определено се боеше от мен. Боеше се и ме мразеше. Нямаше друга причина, освен факта, че тя изглежда възрастната, когато би трябвало в мое лице да вижда нея и опората й, от която се нуждае. И трябваше сама да се състари преждевременно, че да я открие. Вторият ми брак беше кратък, просто се криех от себе си. От истината, че съм сама. Пет години изкарахме, този път без деца, а следващите ми връзки не стигаха до венчило, макар често ми се искаше.
Търся го от месеци. Попадам на следи и ги губя. С всичко друго се е занимавал само не и с фотография. Карал е камион и е свирил по кораби, боядисвал е предприятия и също два неуспешни брака. Издал и малка стихосбирка, четох я, търсих се в стиховете му, не успях. Не му се отдаваха като снимките.
Най-накрая го открих. Стигнах до вратата му, не посмях да натисна звънеца, но кучето му се разлая. Видях го на прозореца. Скри се бързо зад пердето.
Знам, знам какво ти е. И ти си остарял, и ти ме изостави! Страхливец си! Признай си какво се е случило. Творбата ти те е надживяла, най-красивата, единствената. Вече не я разбираш, даже я отричаш. Понеже природата ти е отнела шанса, да бъдеш толкова красив колкото остава тя.
Сега обаче ще ти открия истината!
Натиснах яростно звънеца. Натисках го дълго...
Натисках докато забелязах пламъчето на прозореца, докато осъзнах, че гори единият край на снимката. Докато пламна крака ми, после цялата лява страна...
Изчезнах в пламъци. Разсеях се в дим, а накрая от мен остана само пепел.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email