Маските (19)

18.

 

Знаеше какво са и Лола можеше да не й обяснява.

Яса и без друго не я слушаше. Лола грешеше, често грешеше; мислеше си, че знае повече, отколкото знаеше, но маските говориха на Яса.

Бяха окачени на стените и по стълбовете, наредени по пода и по щандове; някои покрити с прах и рухнали стелажи; с мазилка или паднали всевъзможни предмети. Сребърен сувенирен меч стърчеше от очната ябълка на маска от морска пяна. Като че ли невидима ръка беше промушило невидимо лице. Стъкло от витрина се врязваше между челото и носа на африканска маска, тя от своя страна притиснала се в брадата на кукерска.

-Ти навярно вече си се досетила, а може Витус да ти е разказвал, но всичко това, в което живеем, бродим и откриваме своите съкровища някога е било търговският център на голям туристически курорт – Яса знаеше всичко това. Не беше й го казал Витус, казаха й го маските.

Маската на Арлекин я покани на танц. Трябваше само да я вземе и да я подари на някои от мъжете. Арлекин щеше да го обсеби, да вземе тялото му и чрез него да я люби.

Имаше сили да направи от всеки един щастлив Арлекин.

До него беше Морета. Мълчаливата. Лола започна да й обяснява що за маска е, но вместо нея завърши Яса.

-Тази маска няма как да се закачи, има малък лост, който се захапва и така се задържа. Не просто маска, а лицето на мълчанието. Много го носят. Знаят, че ще го запазят, докато изрекат първото що им е на сърце. Тогава заблудата, под която се крие ще се откърти, падне и разбие като порцелан и под нея ще се открие скритото...

Лола тихо се засмя. Рече на Яса: „да вървим”, но Яса не бързаше. Харесваше й къта на венецианските маски.

-Волта...

-Какво? – не я разбра Лола.

-Така се казва тази маска.

-Красавица е, откъде знаеш.

-Прилича на пеперуда.

-Сигурно са я носили пеперудки. Но откъде знаеш?

 

Яса вдигна рамене. И тогава пак усети, че маската й говори. На безгласен език, който Яса разбираше. Маската танцуваше и се носеше в глъч, потъваше в глъч, изплаваше над глъчта; блещукаха по нея отражения, рисуваха гримаси на веселия.

Това беше нейната маска и имаше чувството, че вече я е носила.

Но не. Бързо го осъзна. Някой беше отразил характера й в тази маска.

Носили я бяха момичета и жени като нея.

Красиви, игриви.

В нещо като закачлива роля, опознаващи дълбоката си същност.

-А тази? – попита я Лола.

Беше маска Коломбина, но Яса не го изрече, а вместо това каза:

-Това е моята маска!

 

И я почувства върху лицето си. Маската, която щеше и да я скрие, и да я разголи повече от всякога. Маската криеше горните скули, носа, около очите; всичко онова, което Социалните маски откриваха и разголваше онова, което Социалната маска покриваше.

Коломбина – любовница на Арлекин.

Слугиня, интригантка, забъркана в сплетни.

 

Яса несъзнателно се усмихваше, затворила очите си; вдигна ръка и погали маската като лице на скъпа приятелка.

Сънуваше будна, че слага маската и съблича всичко друго от себе си.

Сложеше ли маската щеше да забрави себе си; завинаги да се забрави. Да позволи на Коломбина да я обладае, да я има; да я дарява със смях на когото си поиска...

Животът може да е толкова забавен. Подземието – театър, а светът – сценичен механизъм.

 

-Яса! – гласът на Лола я стресна.

-Няма да сложа тази маска.

-Ще те убия, но няма да ти позволя да я сложиш! – сериозна и доста уплашена й рече Лола. – Хайде да се махаме от венецианските.

-Нататък са японски: за гонене на зли сили, след тях африкански, латиноамерикански, тракийски. Не бих те съветвала да продължиш.

-Ти сериозно ли?

-Откъде мога да знам всичко? – попита Яса.

-Наистина си сериозна.

-Трябва да си избера маска, нали?

-С Витус носим маски от плат, досущ са като Социалните маски, но без полепите по тях. Само крият лицето. Ако искаш...

-Не. Искам като тази!

Яса сочеше в отливка, подпряна в основата на един щендер.

Лола въздъхна и си промърмори под нос: „И тук ли!”

-Пълен маниак е – обясни Лола, - никой не знае истинското му име, сам се нарича Дедо Урси. Питаш го: защо, всеки път различен отговор, все налудничав, видимо изсмукан от пръсти. Погледни го само какво представлява.

Отливката беше на месесто лице.

Цялото излъчваше болезнена тежест. Пародираше строгост. Като че ли всеки момент щеше да се пръсне от натрупаната злъч.

-Иначе сам си откри начина да прави гипсовите отливки. Слага ги навсякъде където му хрумне. Надява се, че когато минат официалните Къртици ще попаднат на отливките му и ще предадат лицето му като ценен артифакт. Нали ти казах – маниак. С това ли искаш да се загрозиш?

Яса не можа да отговори веднага, понеже разбра въпроса със закъснение, докато й беше зададен съзнанието й витаеше назад - във времето, когато Яса бягаше; когато се луташе в индустриалната зона...

-Този нещастник, никога няма да може да свали Социалната си маска. Не може и двадесет минути без нея. Не съм виждала по-зависим от Глобалната мрежа, а е с атавистично лице. А има болезнена нужда, ексхибиционистична нужда от това да показва лицето си, затова прави тези отливки. Не, че пречи на някого точно с това, но иначе си е голям досадник. Не пропуска случая да иронизира някого заради избора му на маска. Намразва всеки, който се покаже с голо лице, дори за малко. Истински намразва и не забравя.

-Страх ме е от маските тук, Лола. Страх ме е.

-Това е било за туристи. Чувала съм от възрастни хора, че са го намирали за кич и шир потреба. Не е древен храм. И никой не го чувства като такъв – само ти. Успокой се, миличка.

-Искам отливка. Не на това месесто лице, разбира се.

-На твоето? Не съм го виждала, но мога да се досетя. Направи ли ти отливка, ще намрази и теб.

-Няма да е на моето лице. Когато излизах от индустриалната зона и вървях на тук преминах през някакъв подлез. Стъпих върху труп. Искам да го открием. И да направим отливка на черепа му. Тази маска ще нося.

-Ти сериозно ли? Сериозна си!

-Този човек ме е очаквал. Дълго ме е очаквал. Искам да продължим заедно с него.

Лола вдигна рамене, позамисли се. Рече „Шантаво е, но ми харесва!” и реши да прати Витус с Яса за да открият трупа и да вземат черепа. Накрая откачи маската на Коломбина и я подаде на Яса с думите:

-Все пак вземи я, ако нещо не се получи и решиш: нека бъде твоя. Красива е. Ще ти отива.

Очите на Яса се усмихнаха тъжно, но взе маската.

За щастие намериха Витус в спалното, той нямаше нищо против да тръгнат веднага. Навън беше ден. Светъл ден. Наложи се да си сложат тъмни очила за да виждат.

-Значи маските ти говориха? – попита Витус.

„Как се мъчи само да върже разговор! Сладък е!”

-Знам ли? Май, да. Но като се замисля. Това, което знаех за тях, май сме го учили в училище.

-Ние не учихме такива неща.

-Така ми се струваше и на мен, но по-голямата част от знанията, които получаваме в училище идва чрез Глобалната мрежа. Нямаме представа, че ги носим, докато не ни се наложи да ги използваме.

Витус се позасмя под маска.

-Иначе – продължи Яса, - уроците ни бяха: да не бъдем егоисти, да се грижим за здравето си, за да пазим обществото, което ни пази; да внимаваме за атавизми, за прояви на егоизъм, защото...

-...те едва не са погубили човечеството...

-...за пола си. В правилният пол ли ни обучават...

-...и все ни даваха надежда, че можем да сме от Третия, което да ни осигури едно по-добро бъдеще, като учители, като лекари, като полицаи...

Преминаваха през нещо, което е било някога влаков коловоз и Яса заплете крак в избуялата растителност над релсите.

Изписка, задърпа се. Витус зарови ръце в бурените.

Все едно бъркаше в змии; тъй жилава беше растителността, тъй хлъзгава и жизнена.

Все едно сама се мърдаше и се затягаше: около китките му, около крачето на Яса, а писъкът на Яса премина в кискане и Витус се чудеше: плевелите ли са по-гадни или кискането на малката.

-Страх ме е, Витус – заливаше се от смях. – представи си сега да дойде влак...Няма да дойде, нали...Няма влакове...Мъртви са, някъде по тези релси са спрели, събират ръжда, обвити в растителност...като крака ми.

Кискането й премина в хлипане когато Витус я освободи.

Тя го прегърна. Притисна главата й в гърдите си.

-Всичко е наред – рече й.

-Не, не е наред. Влаковете наистина са спрели някъде по пътя. Няма да пристигнат никога. Не го научаваш сега, не го научавам сега, но друго е, като го осъзнаеш. Хайде да вървим – поведе го за ръка.

-Откакто съм в подземията, това е първото ми излизане.

-Искаш ли да избягаме?

-Къде?

-Да. В подземието имаме сигурност.

-И плевелите не са толкова гадни.

-И тези са симпатични. Пък са и една от преградите между външния свят и нас. Взех маската на Коломбина...Ако я сложа, желаеш ли да си моя Арлекин.

-Двамата са били веселяци.

-Правили са много глупости.

-Разкажи ми още за тях.

-Ще ти покажа, ако решим да сложим маските им.

 

Стигнаха до подлеза. Спряха се. Тогава тя с горчив глас му рече:

-Сега, можеш да ме накараш да се откажа. Да ми кажеш нещо, което да ме уплаши. Не е необходимо да се стараеш много. Уплашена съм и без друго. Тогава няма да вземем черепа. Ти ще бъдеш Арлекин, а аз Коломбина.

Витус не й отвърна. Тръгна надолу по стълбището, тя го последва.

Намериха трупа, почти нищо не беше останало от него. Накъсани тънки пергаменти – кожа, чупливи като сухи пръчки кости, нямаше я главата. Търсиха я.

Навлязоха в страничен коридор. Витус се наложи да включи фенерчето. То примигваше, съвсем малко батерия му беше останало, когато все пак намериха главата.

 

Малко беше останало от нея; тилът го нямаше, темето напомняше прогнил бостан. Очните кухини се бяха слели в една несъразмерна овална дупка, но долната част от лицето се беше вкаменила и запазила.

 

Запазила се беше и полепналата по нея, съсухрена подобна мъртва кожа, Социална маска.