Маските (17)

17.

-Защо не опитаме както преди? – предложи Витус. Знаеше, че си го мисли и Лола. Заради него обичаите се промениха, а с новите общността им не можеше да свикне. Лола губеше авторитета си. Последиците можеха да бъдат тежки.

Никой нямаше обяснение за феномена настъпил с появата на Витус, а с появата на Яса нещата можеха да се върнат назад. Кой знае? Просто трябваше да се опита. Поне Витус си мислеше така, а Лола се колебаеше.

Когато Витус попадна в групата на отстъпниците, Лола му даде багрилата. Такива, каквито всеки ползваше. Ползваше да нарисува свое изражение върху маската си. В началото никой не успяваше. Само цапаше маската, переше я; опитваше отново. След ден. След два. След повече или веднага. Никой не можеше да бъде учител на другия. Всеки сам откриваше чувството, пътечките на пръстите, с които поставяше боята.

Процесът приличаше на рисуване, а по необясним начин беше различен. Никой не можеше да обясни порива и как дори - в случаите, когато се е намирал в сумрачни коридори или в пълна тъма е откривал най-подходящият нюанс да обогати изражението, което е искал да извади от себе си – навън.

Случваше се човек да развали най-хубавото изражение, което е постигал. С единствено трепване на пръст или заради външно въздействие в по-тежък работен ден. В някои коридори беше твърде влажно. В други имаше киселинни изпарения или беше твърде жежко. Случваше се по маските да полепнат дребни мушици или твърде много сажди. Това повреждаше израженията. По-често за добро, защото след поправката ставаха по-красиви, но понякога си отиваше истински шедьовър, който изгубилият го продължаваше да търси; трескаво да търси рисувайки следващото изражение, триейки го. И следващо, и следващо, и следващо.

Повечето тук си мислеха, че всяка маска сама иска да се украси и се питаха: защо ли в цял свят не е така; защо хората в цивилизацията не го правят.

-Защото е индивидуализъм – отвръщаха си.

-Защото е егоизъм!

-От същият, който едва не е унищожил човечеството.

Това бяха учили всички и това беше единственият отговор, но въпреки него се отдаваха на новото си желание: да рисуват изражение върху маската. Да откриват свое лице. Да го носят и да го пазят (доколкото са способни), но да продължат да го търсят – дори да са го опазили.

Като страничен ефект се прояви художествения талант у една голяма част от отцепниците. Освен по маските си, рисуваха по стените, по вратите и по таваните. Рисуваха по столовете и масите, по стълбите и по бутилките. Понякога откриваха готови за рисуване платна, а също върху картини, рисувани някога бързо – за шир потреба.

Но истинската тръпка, истинската творческа еуфория, всеки чувстваше когато рисуваше върху собствената си маска. Онова, което би трябвало да бъде или онова, което чувстваше, че е: в себе си, в мрака си; заключен в отрицанието или в забраните.

Случваше се Същества да разберат, че са мъже или жени; едва когато откриеха изражението на мъжа или на жената върху маската си.

Тогава ставаха по-любвеобилни, по-разкрепостени в търсенето си на ласка, за първи път се чувстваха разголени, а някои като новородени; пръснали като гъсенична обвивка, невидимата преграда, която ги изолираше от света.

-Как е възможно да нарисуваш бенка върху маската си и тогава за първи път да почувстваш, че имаш пъп, да го погледнеш и да видиш такава бенка до него, която сякаш изведнъж се е появила, за да пожелае да бъде целуната...

-Как допираш с четка маската и разбираш, че имаш гърди, а зърната им са се втвърдили както никога...

-Как...погледни тази картина, виждаш ли я...видях това момиче, същото голо момиче, край същата река; не, не се къпе, преструва се, позира на воайора скрит в храстите, нищо, че изглежда толкова невинно...Откъде, знам ли? Нали това ти казвам: видях същата картина вчера. Докато рисувах маската си.

На всекиго се случваше да се почувства прокълнат, в страстта на новото си съществуване; уплашен от собствените си тръпки, от собствените си мисли и усещането на нещо голямо, мрачно, диво, което го изпълва и което го изолира, завинаги от онзи свят, в който е бил като останалите.

Изглежда там, горе, в нормалния свят, при светлината, знаеха за тях. Имаше логика. Бяха част от глобалната мрежа, нищо че живееха в цитаделата.

Дали не бяха само онова, което всеки крие в дълбините на съзнанието си. Кошмар, за който се забравя сутрин, на който се отдаваш, въпреки отчаяната си борба.

Колко страшно и странно е понякога! Но като цяло толкова приятно, че вече можеш да я караш и без весели хапчета.

Докато Витус се появи беше така. После той, като всички останали започна да рисува. Като всички останали само цапаше маската си в началото и я переше. Но като, че ли не я изпираше напълно. Без да иска? А може би, не съвсем - без да иска. Оставаше нюанс от всяко предишно изрисуване. Като начало, като основа на лицето, което започна да се откроява и което харесваше на всички, постепенно ги заплени, постепенно ги подлуди, накара ги да го обожават.

Но никой не падна на колене. Търсеше по-красиво свое изражение, повечето развалиха постигнатото, докато най-накрая една утрин, всички се пробудиха с едно и също изражение.

Изражението на Витус!

Беше се появило върху всички маски!

-Лицето, което успя да обезличи дори маските! – изсмя се тогава хладно Лола. После се разхлипа, прегърна го, рече му, че няма да го изостави, после се обърна към всички и им рече, че лично тя смятала да изпере маската си и да я остави известно време без рисунък. Призоваваше всички да сторят така.

Първи я последва Витус. После всички останали. Желанието да рисуват се изля изцяло върху стените, а чувството за индивидуалност се хранеше най-вече в часовете, в които всеки оставаше без Социалната си маска и слагаше карнавалната маска, която сам си беше избрал.  

-Как се случи? Имаш ли някакво обяснение – попита тогава Витус, само за да чуе това, което сам вече се досещаше.

-Просто е – отвърна му Лола, - знаем го, макар да не сме го учили. Маските усилват телепатичния ефект, който свързва всички ни в едно. И когато се появи достатъчно силна индивидуалност тя се нанася върху останалите. Ще трябва да си починем малко от теб, Витус.

-И аз от себе си – засмя се той.

-Сега е времето да увеличим престоя си без Социална маска.

-Мисля, че мога завинаги да я сваля.

-Направи го, но не я захвърляй, чуваш ли. Заключи я. Някога ще ти потрябва.

-А ти?

-И аз ще я сваля, но ще сложа...имитация. Плат, който да прилича на социална маска.

-Не те разбирам.

-Никой не рисуваше изражението ти върху маската си. То само се появяваше.

-Да, но...Каква връзка има?

-Сега ще се появява пак. Ще перат маските си, а то ще избива.

-Мислиш ли?

-Да. Има логика.

-Наистина.

-Мога да остана със Социалната си маска. Сигурна съм, че ще я опазя чиста. Красотата ти, няма да ме обезобрази. Ще й устоя...Но като теб: искам да съм без Социалната си маска. Да свикна без Социалната си маска, но не всеки ще има силата ми, силата ни. Повечето се нуждаят от Социалните си маски през по-голямата част от денонощието. И за да ги опазят чисти трябва да виждат мен и да ми подражават.

-И аз ще сторя като теб. Ще си сложа бяла маска. Платнена. Като Социалната.

-Не е необходимо да го правиш! – приближи маска до неговата Лола.

-Напротив! – отвърна й.

-Не се чувствай длъжен. Има толкова красиви маски в онзи склад.

Допряха се. Плат в плат, но под който кожата беше настръхнала.

-Какво си ти, Витус?

-Нещо, което още трябва да крия.

-Имаш атавистични черти, нали?

-Имам.

-Аз също. Искаш ли да ги видиш – преди да е отвърнал свали маската си и я хвърли настрани.

Имаше криви зъбки, приличаше на гальовен хищник, усмивката й беше палава, но изражението като цяло – сериозно до отчаяние. Носът й беше по-тесен, по-остър, отколкото личеше под маската; лекичко извит, приличаше на индианка от книгите, на богиня от картините, които се въргаляха из цитаделата.

Вдигна маската му и впи устни в устните му.

Отдръпна се за миг. Видя същото лице като онова, което беше рисувал върху маската си.

Разтвори устни. Пое си дъх преди да изрече:

-Право каза: ти си нещо, което още трябва да криеш.

И пак го целуна, продължително.

После докато лежаха утихнали един до друг, а пръстчето й играеше по гърдите му, тя повтори:

-Красотата ти няма да ме обезобрази.

Не се любеха повторно до появата на Яса.

От младото момиче лъхаше някаква дива сила, която влияеше на околните.

А може и да беше ревност и Лола просто искаше да си го опази, но потърси отново ласките му.

-Ще прикрепя към теб – рече този път, докато пръстчето й играеше по гърдите му, - нямам време да обучавам, а на никого другиго нямам доверие. Страховита жена има в това крехко тяло; истинска стихия и ме съмнява малката да я владее. Ще я заведа утре да си избере карнавална маска, а после...Пази я, моля те.