Има една много мъчителна форма на графомания, когато емоционално сгазен човек със сериозни психически отклонения е успял да живее според обществените норми, така че да прикрие напълно или отчасти казанът от непоносими усещания, в който непрестанно ври, но с квази поезията си издава своят крясък.
Този крясък, дори не е зов за помощ, защото този тип не е търсил никога помощ – той се бои от такава; на всяка цена иска да запази своят инквизитор – призракът, който го мъчи, защото без своят мъчител, той не се възприема като разумно същество.
И ако става въпрос за талант – всичко това би го възвисило, защото изстраданите творби са спасителни за милиони; създават свои школи; свое мислене и понякога лекуват цели общества. Но когато опитът за творба е слаб и досаден и представлява единствено и само неприятен писък в публичното пространство, а авторът на този шум се държи по-неприятно и от стиховете си, тогава е налице само една досада, на която най-добре да не се обръща никакво внимание.
Ако изобщо това е възможно, защото авторите на тези измъчени глупости са агресивни и безпардонни. Те по всякакъв начин се натрапват, успяват да накарат „минувачите“ из виртуалното пространство да им обърнат внимание.
И ако след като все пак те е накарал да му обърнеш внимание, ако си по-дълбок читател и не си развил устойчивост (на съдебен патоанатом, психиатър или следовател), е много вероятно да повърнеш, защото нещастникът иносказателно се изповядва, без да го желае; мисли си, че играе роля и разказва онова, което иска хората да знаят за него, но открива много по-надълбоко. Там където сам не иска да надникне.
Изповедта му може да предизвика сардоничен присмех и поне според мен, това е най-добрата реакция, защото да съжалиш същество въздигнало самО в култ своята уродливост е твърде деструктивно.
В blog.bg има един мизантроп, явно вживяващ се в ролята на римски трибун. Интонацията му и поведенческия модел напомнят наивистичен образ на такъв, типичен за холивудските продукции от 60-70-те години на миналия век, в който „великия ритор“ стъпил с единия крак на нещо си, размахал една ръка и открил под тогата си космати гърди упреква я цезаря, я християните; я призовава Картаген да падне.
Обикновено спами в коментари на разрешили да се коментира без модерация блогове. Това разбира се е начин да излезе от дълбокото капсулиране и да му бъде обръщано внимание и той работи упорито в тази бразда. В коментарите му е засегната бегло и основната тема в конкретния постинг, но обикновено се говори за още какво ли не; размесено в една трудна за смилане логорея, в която най-същественото са клюки за този или за онзи живот, нямащи нищо или почти нищо общо с действителността, а са продукт на едно скучаещо и измъчено със собствената си равносметки съзнание.
Нещо като дежурните клюкарки насядали почти пред всяка жилищна сграда, но ако там става въпрос за едни социални модели, уморени от дългия жизнен път и множеството си заболявания жени, които все пак подхождат с известна критичност и към себе си и все пак се опитват поне да подражават на традиционните ценности (за каквито претендират), тук става въпрос за мистификатор, вдигнал пръст за да сочи, само за да отклони погледа от себе си. Не, че някой го гледа. Не, че не иска да бъде видян, но е дълбоко ужасен от мисълта, че може да бъде видян по-дълбоко от това, което иска да открие.
И несъзнателно го прави с некадърния си стих.
Нещастникът си избира за профилни снимки римски трибуни, стоици. Последното, с което един стоик ще тръгне да се занимава, това са клюки и сплетни, измислянето на легенди за нечии личен живот. За Сенека се говори какво ли не, в някои художествени произведения е пародиран (между другото почиващи на реални исторически документи) е описан като страхливец, в други – близки до духа на „Писмените беседи“ - на мъдрец; най-вероятно истината е „някъде там“ по средата; човек със слабостите си и именно с това, по-величествен от всичките си идеализирани образи. Защото „обикновения човек“ е понесъл по-тежко страданията, които често понасят необикновените личности.
Марк Аврелий – няма как, той е бил далеч по-близо до официалния си образ. Философът, водач в духът на Платоновия идеал.
И сега, представете си в тази редица нареден един кряскащ и давещ се в собствената си словесна диария нарцистичен тип, занимаващ се с последното, което би занимавало стоиците – надничане в канчета, ровенето под чаршафи в търсене на съмнителни петна, при липса на такива – измислящо ги.
Прибягващо често до заплахи, а да се отправят анонимно заплахи чрез глобалната мрежа, освен проява на страхливост си е и омраза към всяка смелост.
Но какво се крие зад този поведенчески модел?
Стигаме до бездарния стих, в който е писал как „малко пиле кълве от ръката му“, да – друго е търсил да каже с „великата си метафора“, но простичко и ясно е заявил как мастурбира, чувствайки се нещастен от размерите на своята мъжественост.
Нататък говори как някакъв хлебар мачкал мозъка му. Докато „малкото пиле кълве от ръката му“ и тук разкрива един много, много тежък епизод в детството си, в който вероятно е станал жертва на сексуално насилие.
Кой е бил насилника?
Отказвам се да гадая, макар може да се предположи. Всъщност – версиите са много. При всички случаи - човек за разстрел.
Резултатът от извършеното преди десетилетия престъпление е развитие на агресивност, психовампиризъм и нещо по-ужасно: писане на толкова бездарни стихове, което е обида за цялата поезия и издевателство над словото българско.
Има една-единствена полза от тази брутална грозота. Показва ясно, че творчеството ни може да ни разкрие много по-дълбоко, отколкото подозираме и трябва по 100 пъти да преценяваме: ТОВА ЗА ПУБЛИКА ЛИ Е ИЛИ НЕ. ИСКАМЕ ЛИ ДА ГО КАЖЕМ ИЛИ НЕ ИСКАМЕ.
Няма коментари:
Публикуване на коментар