Колонките в Буквите/избрани/: За един отзив, който много ми повлия

Първо прочетох отзива, после произведението. Авторът на отзива: анонимен. И сега думите му ще получат част от онази популярност, за която навярно този човечец цял живот само, само ще си мечтае. Отзивът беше следният:

"Простотия до шия!"

И в този миг този човек - този никой, свърши за възпитанието на душата ми почти толкова, колкото и автора, за който беше предназначен отзива му:

"Простотия до шия!"

До този ден преживявах подобни отзиви зле. И сега им обръщам много внимание, повече, отколкото заслужават. Но някога направо ме съкрушаваха. Пиша го днес с усмивка, но е горчива усмивката ми. Навярно и в този ден - не помня, съм получил нещо подобно, щом толкова ме впечатлиха тези думи. И ме накараха да си направя хиляди изводи.

Какво толкова? Ежедневие в интернет.

Но това не беше в интернет. Беше върху книга, върху вътрешната страна на задната корица на книга, която взимах от библиотеката. На нея беше написано с доста интелигентен почерк: "Простотия до шия!"

Все си мислех...

Целият материал

Гражданин на мисълта

bgsever.info

Стълбите скърцаха под краката ми. Коридорът след тях беше тесен, вратите гъсто наредени една до друга. Покритите с прах надписи не се четяха. Зад тях се чуваше тракане на пишещи машини и писъкът при изваждане на лист от валяка. Дочуваха се и думи. Говореше се, но много тихо. Предпазливо. Нищо не можеше да се разбере. 

Болест

Колаж: Elfi Elfida, линк към блога й

Слушаше се всичко. Стените бяха тънки като хартия и си мислех колкото се може по-рано да напусна общежитието и да си намеря нормално място за живот.

Когато разбрах повече за съседа си промених решението си.

Стана ми интересно.

Сигурно съм по-луд и от него, но ме заинтригува. Все пак не всеки му е съдено да научи тайните на един умопомрачен поет. Може би гений. Кой знае? Нали всички гении не са с всичкия си.

Он лайн и три пъти за Бог да прости

cefules

По-късно осъзнах, че прилича на обсебен от зъл бяс. 
Седна от дясната ми страна. Опитвах се да се съсредоточа над отговорите които бях получил в един от литературните сайтове който всекидневно посещавах, но не ми се отдаде възможност. Хлапето тупна една кутия натурален сок до мишката ми и ми рече с мутирал пубертетски глас:
-Цефулес, аз съм Дрешника, но ти не ме познаваш, ти не играеш „Контра-та”.
-Сокчето ми пречи.
-За теб е. За Бог да прости. Вземи, няма повече да те притеснявам.-като изрече това стана и си тръгна. 

Само за да види пролетта

Забрави научните си разработки, едрите мъже и дългите часове с много бири.
Отдаде се изцяло на баща си. Научи се без да го докосне дори да мери пулса му. Не знаеше, че е възможно колкото и неща да беше видял в медицината. Чувстваше от разстояние и аритмията му и покачването на кръвното. Все едно беше част от него. И на съм усещаше кога състоянието му се влошава.
„Само да дочака пролетта! Тази пролет! Само да я дочака…”
Състоянието му се влоши преди настъпването на есента. Постъпи подло като се разболя. Обърка и плановете, едва не умря. Щеше да е нечестно. Много нечестно. Не биваше просто така да умира, а да осъзнае какво е изгубил. Да го види с очите си. Да види пролетта и дъщеря си. Не да чуе, не да помирише, а да види. 
И да умре сломен. 
Той не знаеше, че слепотата му е лечима. 

Гнездото и плашилото

Колаж: Маичка

Не можех да го позная. Как се сетил за мен? Случайно. Приятел от студентските години. Бях го забравил, не беше от тези които се помнят. Мълчеше без да е мечтател. Свит беше не точно от свенливост. Търсеше дълго думата без да е поет. Обличаше се зле не защото не обръщаше внимание на външността, а защото нямаше вкус.

Автошарж 2007 г. "За мен, когато ме няма"

Не беше цвете, ни бодил,
макар обичан често беше тъжен,
все нещо странно наумил
той сееше когато други жънат,
приличаше на луд и май че бе,
сърце не криеше зад брони,
таванът бе му грешното небе,
от вятър брулен, ала не отронен,
адрес, единствено имейл,
с хвърчилото изглежда братовчеди,
на цел в невярност се заклел,
оставаше и верен до последно,
къде изчезна не разбрах,
прахта му знам къде е,
по книгите е неговата прах,
и често кихаме от нея.

Философска и социална лирика