Тя ме обича или по-скоро обича страстно да ме консумира, да ми се отдава. Тя е демон, но към мен се отнася, както и ангел не би могъл, защото ангела навярно има някакви задръжки, тя няма.
Може да се превръща в змия и комари, в опиващи вещества.
Може да обсебва и самия мен. Но обсебва момичета и жени. Отдава ми се чрез тях. Казва, че няма да ме изостави.
Гонил съм я от телата.
Напускала ги е, ставали са безразлични към мен.
Страдал съм.
Търсил съм друга.
Сърдила ми се е и не ми е говорила.
От както навърших петнадесет я имам и ме има. Ту руса, ту червенокоса, ту гарваново-черна. Висока - възслаба, ниска - пищна, със сини или зелени очи. С лунички или без лунички. С голяма гръдна обиколка или само набъбнали зърна върху крехкият ствол. Десетки имена е имала, десетки изражения. Не знам истинското й. Питам я има ли рисунка или снимка, на тази която някога е била.
Ту ми се смее, ту ми се струва, че плаче.
Не помни изглежда коя е била някога.
Казва, че е любовта ми. Дали мога без нея?
Отдавна ми се струва, че е затвора ми. С месеци не ми е отговаряла. Обсебвала е омъжени жени. Обсебвала е тъжни и студени. Превързвам се към всяка, за всяка после ми е тъжно. Искал съм да не я напуска. Не съм й го казвал. Искал съм, а съм се боял да не го направи. Защото тъй ще отнемем живот. Защото тъй не живее истински онази в която е, а живее тя в нея. Идело ми е да я напръскам със светена вода.
-Направи го! - съскала ми е. - Насочи и разпятие срещу мен! Не съм сигурна, че ще те напусна, но ако ме убие някой, нека да си ти! Защото те обичам!
-Коя си!
Засмивала се е и ми е цитирала онази крилата фраза от "Фауст", шега разбира се. Вселявала се е и в кучки. Имам предвид, истински четирикраки. За да лае пред входа нощем и да го пази, когато заспя, а сутринта отново е била в топлото тяло до мен.
-Избери си някоя, която и да е. Ще бъда тя, ще ти я даря.
На младини не издържах на изкушението. Пожелаех ли жена, имах я. Не съм прелъстил и една. Просто тялото й ми беше достъпно. И спряха различните фигури и външности да бъдат за мен изкушението.
Каква ирония?! Тела със стотици имена, пръстови отпечатъци и ЕГН, а съм имал интимни контакти само с една. При това най-вероятно такава, която отдавна не е на този свят.
-Това е изнасилване! - рекох й веднъж.
Хладно беше изсмиването й:
-Възбужда ли те мисълта? А?
-Отвращава ме.
-Не съм обсебила никоя която да не би ме поискала. Не съм способна. Разбираш ли? Ако имаха достатъчно любов, нямаше да ги изпълни тази любовна страст – моето съзнание.
-Но която ти посоча ти обсебваш. Нима няма жена с достатъчно любов?
-Има. Има, но ти не я забелязваш.
Хвърляла ме е в размисъл.
-Няма ли да ме оставиш! - съскал съм й.
-Желаеш ли го? - присмивала ми се е.
-Понякога.
-Не достатъчно, а и си те обичам. Няма да те оставя. Ще те убие сянката ми. Сестра ми. Твоята собствена самота.
-Но аз искам истинска любов!
-Не ти ли приличам на истинска.
-Това не е истинското ти тяло.
-Всяка тяло е мое и истинско, аз имам властта на него. Твое е онова над което имаш власт. Усещаш ли колко е абсурдна фразата: "Обич, моя!"...
Млъквала е рязко. Разплаквала се е със сините, пъстри или кафяви очи. Следваща е намирала. Отбягвал съм я, изкушавала ме е, докато не успея да й устоя. Ту блясък в очите на колежка, ту случайна среща във влак или на кафе, ту съседка от поредният квартал и поредният град в който съм си създавал временно начин на живот.
-Докато смъртта ни раздели! - казвала ми е с горчива ирония. - Ти ще бъдеш опростен, не и аз. Аз ще бродя из земята и ще имам следващият и следващите.
-Никога ли няма да бъдеш опростена?
-Съмнявам се, но случи ли се…тежкО на света тогава!
Живяла е с дълги месеци в едно и също тяло. Все съм си мислил, че го е избрала доживотно. Без видими причини, без моето желание го е напускала и е обсебвала следващо, така и не съм разбирал защо. Ставало е рязко, неочаквано.
-Няма ли да ме оставиш! - за стотен или хиляден път й казах снощи.
-Желаеш ли го? - не ми направи впечатление, че този път зададе въпроса си сериозно.
-Да.
-Не достатъчно...-отвърна ми, както стотици или хиляди пъти и пак изрече остатъка от репликата си, но този път думите й са носили друг смисъл. - Не достатъчно, но аз си те обичам.
Напуснала я е. Онази жена, в която беше вечерта, сутринта беше себе си. Как го разбрах? Просто се усещаше.
И имах любовта й. Истинската любов на онази жена.
Не демона, който я беше обсебил.
Но ми идеше, идеше ми да прехапя юмрука си от болка, докато я прегръщах да не вижда, че от очите ми се стичат сълзи.
Няма коментари:
Публикуване на коментар