Снимал съм любовни игри, на елени и врабчета; на буболечки и любовни игри на облак с облака, на облак със светлината.
Отдаващият се като жена облак, на обладаващата го като мъж светлина, обагрящата го със себе си, изпълващата го, обсебващата го.
Снимал съм и любовни игри на хора.
Веднъж непознати, сами пожелаха, видяха ме с камера, как забелязаха.
Случайно попаднах на тях на плажа.
Чух стенания, които не можеха да се сбъркат, исках да се отдалеча, но зле прецених посоката от която идваше звука и едва не се препънах в телата им.
Много неловко се получи, но жената настоя, а мъжа беше в настроение.
Другият случай беше когато снимах мен и любимата ми тогава, а сега съпруга. От вече двадесет и две години.
Знаех, че филма някога ще ми дотрябва.
Пазих лентите като очите си, после технологията ми откри възможност, да прехвърля скъпоценните кадри на по-сигурен носител VHS-касетата, а след години още по-сигурен: диска.
Имах си вълшебство, знаех, че ще ми дотрябва.
Не сме го гледали, тя се прави даже, че е забравила, а колко трудно я убедих да направим снимките.
-То ни гледа-сочеше към камерата. – Има същество, не ми се смей. Това не е твоят поглед, махни го, моля те, срам ме е.
Много сладка беше, хванах и тези кадри.
-Защо ти е! – попита ме.
-Защото е красиво. – отвърнах й и й напомних, че съм снимал елени и врабчета, облаци и капки, обичаме природата, обичаме красотата и двамата.
Повярва ми, но имаше нещо което криех от нея.
Аз знаех, че ще настъпи този ден. С всички настъпва.
Погледите, които са се изгаряли, си заговарят на вие.
Думите стават приятелски, не отхапват взаимно от страст, върхове на езици.
Домът е служба, съжителството, институция.
Коректността измества желанието.
Кръшкането е най-доброто, което може да се случи.
Животът обезличава всички, освен тези, които от самото начало са си били безлични. Мама и тате, също. Те се разделиха рано. Хубаво сториха, а ги упреквах, но защото бях малък, много малък.
Изглеждаха идеални, а като тях идеални и най-добрият ми приятел с първата ми несподелена любов.
Имаше искри между мен и нея, премигваха като свещи на торта в очите й.
Близостта ни си шептеше, казваха си телата ни, това което не смееха устните ни, но тя изглеждаше толкова идеална до него, че не исках да бъда негодникът, който да развали красотата между тях.
И не съжалявам, не.
Не и за избора си.
Но красотата помежду им сами развалиха.
За това ми е вече болно.
В първите години след дипломирането си работих с много жени, виждах ги единият ден щастливи до небесата, колкото само любовта може да направи щастлива една жена.
По-красиви изглеждаха в тези дни, по-изкусителни, а после се лишаваха от магия, обвиваха се в скучни думи и интриги.
За да забравят колко са нещастни, каква ли не глупост измисляха. Лястовици на единият ден, на другия кокошки. Не прощаваше на никого.
За това направих филма, за да снимам вълшебството и усетя ли, че го няма, с нашите образи да го съживя.
Разюздана хубост беше онова между нас.
Още щом срещнахме погледи: чувството беше, че е разбъркала с клечка рояк жилещи насекоми в мен, пазещи медната пита на желанието ми: събиращи я цял живот от цветето на всяко красиво видение, независимо дали е било връх, голо тяло или непозната усмивка.
Имах чувството, че ще се пръсна, че три нимфи разкъсват с нокти дрехите ми, а с дрехите ми и част от кожата, но не боли, а е възбудено до крайност, извън сетните лимити на нормалното. Същото почувства и тя, и почувствах, че го е почувствала.
Забрави и за компанията си и за това, че почти не ме познава. Отдавна беше изгряло слънцето, а продължихме да се любим. Всяка нощ се срещахме, иначе ни заплашваше криза, подобна на наркотичната. У нас, у тях, на хотели, из горите, в парка. Не сваляхме дрехи, а разтваряхме криле.
Дрехите ни нямаха общо със същността която споделяхме един с друг, те бяха от един друг свят, този свят който по-късно трябваше да приемем като съпрузи. На четвъртата година, когато започна да изневерява се изкушавах да я помоля да изгледаме филма. Би приела, знаех, че това ще е краят на извънбрачната й връзка, но осъзнах, че между нас не е настъпило онова за което пазих филма: безразличието, рутината, навика.
Стисках зъби, но не показах филма, а отново си я спечелих, колкото трудно и болезнено да беше. Четири години по-късно вече забравил за филма, случайно попаднах на него и ми мина през ума да го унищожа.
Защо да сме заложници на миналото.
Сигурен съм в силата на лекарството.
Ние не се любехме, а вършехме тайнство.
Тайнство, в което небесното и земното в нас самите се докосваха и сплитаха, както ние сплитахме тела.
Кадрите играеха пред очите ми.
При това пред очите ми бяха цветни и се губеше част от очарованието. Ефектът на черно – бялата лента ще е тотален. Ще пробуди онова което е било, това е ясно.
Ще го върне, това е ясно.
За пет, седем дни, за седем, за десет години, ще го върне.
Но не се е наложило, още не се е наложило.
И ако се наложи няма ли да е естествено?
Мислех си, мислех си, нещо не реших, но на филма не посегнах. Десетки пъти, по-късно, пестях за друг и за друг случай, възможността. Все си мислех, че може да има и по-тежък момент. И май отдавна съм закъснял.
Правя си едни равносметки.
Нямаме общо с тези които бяхме.
Съдружници на построена къща сме, съавтори на две деца и половина, че вече от едното си имаме и внуче.
Друга не съм имал откакто сме заедно, тя освен онзи тогава на четвъртата година, едва ли е имала друг. Беше много грижовна, когато се разболях.
Стана при смяна на правителство и управление в телевизията, покрай сухото изгоря доста сурово, включително и аз.
В началото ми се стори голямо веселие и без друго ми беше писнало от мутри и агенти, но дори не помня как съм замлъкнал, спрял съм да се храня, опитвал съм се да кажа нещо, но не съм имал сили и това да сторя.
Нито буден, нито заспал. Доста дълго е продължило. Сравнително бързо се възстанових и като я виждах всеки ден с пълната чанта с подаръци – лакомства в болницата, си мислех, че това е любовта.
Отдавна вече не съм убеден, че е точно това. Не, не съм убеден. Не помня и от колко месеци не сме се и опитвали да правим секс. За любов и дума не може да стане.
Казвам й за филма, кима, съгласна е.
Дразни ме безразличието й, но скоро ще се промени.
Това ще ни излекува.
Смятам да го патентовам като универсално средство за възкресяване на чувствата след дългогодишна агония.
Не е необходимо да се снима от професионалист като мен.
Домашно порно за запазване на брака.
Страх ме е да отворя файла, трепери ми ръката. Имам опасения, че на филма няма да сме ние, че ще видим хора които нямат нищо общо с нас и ние няма да намерим нищо общо с тях.
Набирам сили, филма тръгва.
Трудно повярвах. Това което гледахме не беше кой знае какво. Но аз имах други спомени. Други. Нищо особено не бяхме. Нямаше друг ефект. Разбих си и последната илюзия.
Няма коментари:
Публикуване на коментар