събота, 30 май 2020 г.

За жертвите на насилието

Реагирах и бях наказан.

Преди месеци бях силно притеснен, че един генерал заканително "помоли" в ефир, зрителите (народа) да не го карал да решава, "кой да живее и кой да умре".

Опитах се да обясня, че човек изричайки това клише, всъщност се чувства равен на Бога и макар да отрича, че има правото да бъде Бог се съмнява:

Първо, че изобщо е способен да вземе подобно тежко решение.

Второ, че ако е способен, някой може да му отнеме правото да бъде Бог.

Стигне ли се до там, обикновените човешки представи за зло и добро, не са достатъчни на подобен персонаж да вземе избора си. Той е над тях (или поне се чувства над тях), а всяко негово евентуално изказване, че той е едва ли не жертвата; осъден е да взема тежките решения и т.н. е изказване на един лицемер, който често мами първо себе си.

В момента, в който този ужасяващ Нарцис изрича тези слова е възбуден от собствената си власт, в божествена еуфория, в състоянието му той се чувства толкова високо над всички останали, че болката им, страданията им за него означават толкова, колкото мравките, които стъпчи в невинната си жестокост малко дете.

Честно, уплахата ми от тази чудовищност ме накара да пиша, но дори надарени с висок интелект приятели се опитаха да ми обясняват, какво всъщност е искал да каже генерала.

По-късно един друг генерал, в момента и премиер се опита да асимилира клишето в един по простонароден изказ. При него удоволствието, че го изрича вече беше видимо, а опита да изяснява какво иска да каже беше трагикомичен, чак абсурден.

Е, доживяхме.
Нещата се промениха дотолкова, че можем да погледнем под малко по-различен ъгъл изживяванията си преди два месеца.

Пожертваха ли хора за да постигнат цели: направиха го.

Нека погледнем ситуацията в пределната й прямота: възможно е.

Някой съмняваше ли се, че домашното насилие ще се увеличи многократно? Не.

Опасенията се изказаха дори по централните медии. И преди да се е случило нещо джендър активистите замахаха с пръст, че ще ни дърпат ушите (на всички ни), заради някой идиот, който показал мъжество като набил жена си.

Само, че нещата са още по-сложни.

Ужасяващо е, че тези жени, а и мъже, които по време на карантината са станали жертви на домашно насилие, още от началото са БИЛИ ОТЧЕТЕНИ КАТО НЕИЗБЕЖНИ ЖЕРТВИ.

Тоест, генералите пак са "взели решението", не че ние зрителите сме ги принудили да го направим.

Нали беше пределно ясно, че превърне ли се дома в затвор ще се пробудят потискани страсти?

Някой ще каже:

"Е, като не се обичат или като са зверове, кой им е виновен, по-добре всичко между тях да приключи веднъж завинаги" 

Много повече няма да го кажат, но ще си помислят нещо в този дух.

Вярно ли е? Донякъде.

Ако можеха нещата да бъдат толкова прости! Единственото, което можем да направим ние, които имаме малко по-честити семейства е да паднем на колене и да благодарим на Господа, че е така, а не да съдим всички, чиито нерви не са издържали.

1. Представете си семейство, в което един от двамата (или и двамата) е с латентно психическо заболяване. Знаете ли колко са такива? Не знаете, и аз не знам. Никой не знае. Тепърва ще се изясни част от истината.
Много са.
Проблемът му никога не би се проявил. Ако ходи на работа, ако спазва стереотипите си, само че това се случва.

2. Млади се събират. Градят цял живот нещо; общо-взето сплотени; общо взето и в радост и в нерадост; в ситост и лишения; в много изпитания. Създавали са нещо, строели са го бавно...Дом, който в един момент се превръща в техен затвор.
Безсилни са.
В любимия (любимата) си виждат свой тъмничар.
Зрели са. В деветдесет и девет от сто случая ще се опомнят и дори ще се обикнат повече.
Но в един на тези сто случая някой от двамата няма да издържи.

Ще се срине, ще пропие, ще пробуди чудовището си, което никога не е проявявал и поради това не знае как да се справи с него.

Не, че го оправдавам. Не мога.

Но по ми е омразен другия, оня който ще рече: "Виновни са си те: двамата!"

Защо и двамата! Защо? Този демон не се е проявявал и нямаше да се прояви, ако не беше карантината, ако не е било усещането за затвор. Как да го познае онзи другия, който познава само любящия съпруг, любящата съпруга, а не животното, което не би се проявило.

3. Всеки е грижовен в дома си, но си има и личното пространство. Изведнъж го губи. Двамата не са се лъгали, събрали са се като са знаели, че трябва да се съобразят с това условие и винаги са го правили. Всъщност повече от обич е да обичаш свободата на партньора си, но в един момент - тази свобода, която е основна ценност във връзката им - чезне. След двадесет години брак (примерно).

4. И двамата не могат без музика, но той слуша метъл, тя чалга. Това е шега, но и не съвсем. Приемете музиката като метафора.

Пак да подчертая: Нищо не може да оправдае насилието!

Какво е виновна обаче жертвата!

Някой реши ли, че семейства като нейното са приемливи жертви във войната срещу нещо си?

Не са ли същите, които "молеха", някой да не ги принуждава да решават кой да живее, "кой да умре"

Изобщо няма да говорим за гладните, уволнените и разорените. Те са страшна тема.

Най-ужасното е, че масово се хареса генерала, който стои моли да не пренася жертви, но го прави.


Няма коментари:

Публикуване на коментар