Веселият иманяр


Вървейки си, ей тъй, без да я търси, просто на излет в планината, заслушан в птички и пчелички и мислейки си за нещо което вече отдавна е забравил, откри една стара турска монета, почти без никаква стойност. И просто се побърка.
Не знам за какво си е мечтаел осемнадесет годишният момък докато е тичал надолу по калните пътеки, подхлъзвал се е и се е препъвал, клони са го шибали по лицето и шляпали по дупето, трънки са раздирали крачолите на дънките му, обувките му са джвакали от калта, наблизо пропастта се е облизвала, плашил е катеричките, а в ръката си е стискал здраво монетата.
Знам само, че после бил разочарован. Много, много разочарован. Почти депресиран. И оттогава започна да копае нощи и дни, из реки и планини, в дворове и лозя, обори и кошари, из съмнителни могили пълни със змии и други опасности, надлъж и шир, къде ли не.
Един зевзек пусна в кръчмата слух, че под ямата на клозета му в двора, имал данни,  че някога се намирало скривалището на арнаутски разбойници. И нашият герой, разбира се изгреба всички фекалии, заради което получи прякор който естетичното ми чувство пречи да цитирам. С години ума му съвсем се помрачи. Оголя като кухненски нож без да може нещо да нареже. Придоби рошав и брадясал вид. Приличаше на върколак и се чешеше. Запозна се доста добре с историята и дори повече я разбираше от много учени. Говореше с притчи и дружеше със сенчести личности. От време на време изравяше нещо и го продаваше я на частен колекционер, я на контрабандист, но това не можеше да покрие разходите му.
Нюх имаше – късмет нямаше.
Споменах ли, че си продаде къщата за да си купи най-прецизният металотърсач. Но му го свиха едни цигани. Оттогава започна да ползва носа си като металотърсач и изрови доста войнишки канчета останали след незнайно учение, ръждясали болтове, пирони и двигатели от руски трактори, както и десетки неособено ценни антики.
И тъй като партньорите му, разбира се, вземаха истинската печалба от тях, той водеше мизерно съществуване.
Петнадесет години трая лудостта, докато той намери тракийското светилище. Няма да описвам уникатите.
Сега се намират в Националният исторически музей. И който любопитства да отиде да си ги види. Друга ми е мисълта.
Вместо да използва каналите да пласира стоката, той извади откритието си на бял свят.
Едни викаха: „Луд е!”
Други му се присмиваха: „Тъп е!”
Трети: „Куртоазен”
Пияниците имаха по-различно мнение: „Те това е патриота! Ecce Homo!”-спомням си как изрече един белобрад постоянен клиент на селската кръчма, напомнящ много за Шок Конъри. –„На това съкровище мястото му е в музея!”
Имаше и психоаналитици които решиха, че причината била старият прякор и за да не му викат така както му викаха, а да му казват Индиана Джоунс, той постъпил така както постъпил.
Веднъж си пийвахме заедно, а той пак гол като кухненски нож и без пари за краставички за мезе, се хилеше като малоумен.
Черпя го и го питам, що за психария направи. От ченгетата ли го страх, от мутрите ли, от сила висша.
Поклати глава и призна.
-Като видях делвата с толкова много пари, помислих си:
„Имало е все пак поне един който не е успял да си ги похарчи…Всичките тези, толкова много пари!”




хумор, сатира, разкази с неочакван край

Няма коментари:

Публикуване на коментар