Животът беше
богат, имаше далеч повече цветове, отколкото съм очаквала, имаше и…как да го
кажа…маеж, скорост за която не съм предполагала, а тя не размазваше зрителното
както се случва при високите скорости. Имаше я да подчертае формите и цветовете
и въздуха беше вкусен, много вкусен и много по-лек. И като се погледнех в
огледалото, о да, бях красива. Нищо не беше
променило, носа ми имаше онази своя
специфична извивка, сега ми приличаше на родилен знак за избран, преди го
мразех. Не можех да си скрия носа, мечтаех да го оперирам, но спестяванията ми
не се оказваха достатъчни. Мразих жените с правилни носове и разбира се вземах
им любимите. Сладка играчка, но ми писна. Имах си качества и очарование, можех
да имам всеки, но не бях красива. Свикнах с мисълта и за носа и за прекалено
малката брадичка, за четириъгълното си, плоско лице и тъгата в очите. Започнах
да си пускам и килограми, за украшение и да докажа, че ни ми пука. Освен това
говорих гръмогласно и не ме интересуваше, че определено дразня хората. Честно
даже ми харесваше, недоволното изражение на непознатият ми беше като
доказателство, че не съм сама. Понякога си мислих, че живея сред свои сенки,
сътворени от кошмара ми подобия с които разговарям без да разбирам които си
казват неща които ме засягат, но на език който е напълно чужд от мисленето ми.
Като извънземен, при това от далечна, нехуманоидна цивилизация. Ако бях красива
или извисена или достатъчно извисена или надменна или самомнителна самотата ми
щеше да е трон, но аз съм съвсем обикновена, дори сива. Забелязвам го като
образ на износен кинескоп с вели цветове съм. Не ми е проблема носа, нито
плоското лице. Не съм контурна, губя се в сивотата, като дух съм, но дух който
не плаши и не привлича. Скучно е лицето ми. Самотността ми тежи. Мога да имам всеки
мухльо, но не исках да е така, не исках ръката ми да се протяга да го откъсне,
а като перо да долети към мен и да кацне на рамото ми, като прашец да се излее
по разтворените ми лица, да се полепи и попие в мен и да оплоди душата ми преди
да има тялото ми. Исках да изпълня съзнанието на някого, за да изпълни и той
моето. Да обсебя за да бъда обсебена. Да разширя представите за живота, а не да
го затварям в своите ограничения. Една от малкото приятелки които имах ме
нарече “параноидна романтичка”, рече ми още, че изкривеното ми чувство за
естетизъм убива естествената красота на отношенията ми. Може и да е права, даже
й вярвах, но не можех да направя повече нищо със себе си. Годините минаваха,
пръстите ми надебеляваха, косите ми се прошарваха, работата която в началото
беше голямо предизвикателство вече въртях на кутрето на левият крак, а ми и от
позицията на поста който имах можех да унижавам младите себелюбиви хубавци с
големи амбиции. Мислеха се за големи мъже, но истинският мъж трябва да има
корем като буре, затлъстяло сърце, потен плешив череп, да мирише остро и за
предпочитане да има пари. Удоволствията ми станаха навик и бърбъна, и чуждите
мъже и всекидневният любовен или криминален роман, който първо изчитах, а после
правих на книжни лястовички за да дразня мургавата метачка с големият задник.
Рядко вече ходих на концерти, повече сърфирах в интернет из политическите
форуми и общите дискусии, а още по-дълго се застоявах пред телевизионните игри.
Знаех, че е глупаво и лесно смилаемо, но глупавите и лесно смилаеми неща ме
отвличаха от тревожната мисъл за самотата ми. Дните се превръщаха в книжни
лястовици, откъснати от любовен роман и един след друг отлитаха ли, отлитаха,
докато веднъж се случи нещо което сериозно не бях очаквала. Мечтаех да се
случи, изглеждаше възможно, затова и играех, но когато се случи не вярвах. Все
едно продължавах да мечтая и всеки миг щеше да ме облее хладната вълна на
ясната мисъл, да ме прореже, да ме убие с живот. Щом нещо ми се случва, значи
нищо не се е случило. Всичко се случва в мечтите, в живота не. Изведнъж
отрезнявам, пробуждам се, пак съм аз. В първият миг, само не помня коя съм,
успяла ли съм да открадна нещо от сладкият сън. Пробуждам се, не ми е ясно.
По-богата ли съм, след като все пак съм го изживяла или по-бедна, че съм
изгубила това което не е било и без друго мое. Така беше и този път, все едно
мечтаех, все едно исках да удържа още миг приятното усещане и в същото време
миг по-скоро да го прогоня за да отворя очи. Ръцете ми трепереха. Тресях се
цялата. Запалих нервно цигара. Сърцето ми биеше в гърлото. Всичко стана
по-пъстро. Не предполагах, че има толкова цветове и че живота може да тече така
бързо без да размаже предметите. Не приличаше на реалност, а беше. Бях
спечелила.
Телефонът ми беше
изтеглен и получавах уникалният шанс да си направя пластичната операция при
доктор Виелзовул. Със зловещото му прозвище го наричаха и в медиите, а той се
усмихваше като истински княз на бесовото царство и с усмивката си прелъстяваше
и възбуждаше. Той оперираше звездите, най-големите. Хонорарът му беше
космически, но си заслужаваше. Вдигаше паднали рейтинги от тинята в небесата,
операция при него значеше завръщане във висините или задържане в тях. Беше
търсен и от политици и от милионерски щерки и съпруги, от любовници на тъмни босове
и от богати суетни жени и мъже. Носеха се легенди за него, а той отговаряше
тибетски загадъчно, усмихваше се като тъмна сила и привличаше. Струваше цяло
състояние докосването му със скалпела и пак с месеци и години се чакаше докато
принца на естетическият вид докоснеше със сечивото лицето на желаещият.
Мислех си, че
победителят е предварително избран, че лотарията е мистификация и капан за пари
за глупачки като мен, но играта бе като храна за мечтание. Все с нещо трябва да
мечтаеш. Все с него. И да забравяш и самота и че няма надежди и че нищо не може
да се промени. Не, че вярваш, просто така, въпреки, че не вярваш.
Много хора
твърдяха, че пластичният хирург е шарлатанин, че ефекта от рекламата води
хората при него, но виждах снимките преди и след. Като теле – маниачка знаех
кои телевизионни водещи са минали под острието му и можех да преценя разликите.
Почти незабележими, но създаваха нови лица. Липсваше бенка или очите бяха
издължени или се беше появила трапчинка, но предизвикваше невероятен ефект.
Усмивките им бяха различни, поведението и обаянието също. Той създаваше
очарование.
Едва след като
проведох служебният разговор си позволих да отворя бутилката шампанско. Пазех я
кой знае за какъв случай, дори с любовниците не я пиех, но сега я отворих.
В уреченият ден и
час бях пред вратата, гард ме въведе във вътрешно помещение, където друг
служител от личната му охрана ме преведе през два или три коридора и стълбища.
При следващата врата ме чакаше медицинска сестра, висока блондинка по-бляскава
от настоящата мис Свят.
Най-сетне влязох
в кабинета му. Стоеше зад масивно бюро от дъб. С дълга черна коса, а с
усмивката прорязваше като със скалпел.
-Ще направя
най-скъпата операция. Тя може да се нарече….-взе въздух и ме изгледа в упор -Оперативно
отстраняване на душата…
-Какво?
-Не искам да ви
натоварвам с научна терминология която няма да разберете. При всички случаи
операцията се отразява на самовъзприемането, самочувствието,
самоидентификацията, оттам на изражение, осанка и с малки корекции по лицето,
ефекта й е очевиден. Мога да ви дам примерите на подложили се на
експерименталната ми операция…
И започна да ги
изброява, а това бяха известни лица. Любимци на малки и на големи, мои лични
любимци…
-Да. –не го
изслушах -Ще се подложа на операцията.
-Не сте чули за
страничните ефекти…
Няма коментари:
Публикуване на коментар