Маските (22)

22.

Потърси я дори при Тъкачките, а това беше единственото място, което караше Лот да потръпне от ужас.

Цехът е построен век преди пандемията и не прекъсна работа през целия й период. Около двеста момичета на спираха да тъкат.

Приличаха на механични кукли, които танцуваха нещо твърде футуристично и далечно галактическо – в транс, безпаметни; символизиращи всички човешки дейности с няколко последователни абсолютно точни движения; нишките, сякаш мисълта им; паяци подобни на жени.

И преди задължителните маски да лишат човечеството от лица, тъкачките в този цех бяха идентични като клонинги. Не се забелязваше да стареят, да боледуват. Болната разбираше, че е болна, когато смяната й свършваше. Старата разбираше, че е стара, когато смяната й свършваше. Изведнъж разбираше и повече не се връщаше. Мястото й заемаше следващата. Следващата имаше лице за двадесетина – тридесет минути. Докато не можеше още да прави това, което се изискваше от нея.

После мелодията я поглъщаше, увличаше я танца и я превръщаше в една от всички останали.

Този цех беше достатъчен за да захрани нуждите на цял свят.

Тук се тъчеше плат за маските.

Момичетата нямаха маски, но нямаха и лица.

Случваше се заловени с атавистични лица да бъдат пращани тук. Това беше най-безболезнения и евтин начин да станат като другите.

Случваше се открили атавистичните си лица момичета, отнякъде научили за цеха, сами да дойдат тук. Рядко имаше свободни места за тях, но по-упоритите чакаха дори със седмици, примрели от глад, спящи из руините и жилавите гъсталаци наоколо. И някои дори получаваха желаната работа.

Нямаше време да съжалят.

Момичетата работеха под всеобща хипноза.

Хипнозата се създаваше от мелодията на машините.

Момичетата бяха наркотично зависими от състоянието си и даваха всичко от себе си, за да не излизат от него.

Ако имаха маски приятният унес, в който живееха щеше да завладее цял свят. Нещо, което би попречило на пълноценното съществуване на всички останали. За това живееха без маски, а цехът беше строго охраняван и макар да беше публично известен, тайните в него бяха толкова много, че дори човек с позицията на Лот, знаеше твърде малко зад това, което се случва зад стените.

Имаше правото да влезе, да разговаря с момичетата, с бригадирките им, но колкото и да ги разпитва много не научи. Повечето не помниха ни имената си, ни на колко години са, ни как са живели. Никоя нямаше представа кога е постъпила последната работничка. Преди ден ли е било или преди години.

В цеха линейно време не съществуваше.

Лот не знаеше дали процеса е обратим: дали, ако извади навън някое от момичетата, то ще върне спомените и личността си, но беше сигурен в едно: предпочиташе Яса да е мъртва, пред това да е попаднала сред тъкачките.

***

Седмица не откъсна очи от монитора. Когато храната му свърши, спря да яде. Когато течностите му свършиха, спря да ги поема. Не ходеше до тоалетната, беше предвидил, че ще му се наложи и си беше сложил памперси.

Накацаха го мухи.

От дупките в стените надникнаха любопитни плъхове.

Екранът примигваше. Примигваше в очи.

Очи на момичета и очи на момчета.

Очи преждевременно престарели и уплашени очи.

Сърдити очи. Кафяви и сини очи.

Очи със златисти нишки. Пъстри очи.

Най-вече виновни очи.

Из индустриалната зона имаше стотици автомати за закуски, а камерите на повечето бяха работещи. Ако се луташе можеше да се изкуши да разбие някой от тях, въпреки че и по опаковките личеше, че онова, което е било в тях, преди десетилетия е престанало да бъде храна.

Свързал се беше и с всички чинове в цивилизацията. Надяваше се пак, както някога да види онзи дързък поглед, който толкова му напомняше за погледа на неговата Ана.

Не спеше.

Клатеше кутийката с двете скъпоценни хапчета край ухото си и търсеше.

***

Потърси я сред Веселяците.

Всички те имаха лица. Или по-скоро гримаси.

Повечето бяха бегълци; открили някоя сутрин, че имат атавистично лице; уплашили се от закона; плюли си на петите, без да знаят къде отиват; изплъзнали се от 4-5 КПП – та. Лутали се в Индустриалната зона. Съвсем полудели от глад и безнадеждност, открити от милициите на Веселяците и доведени в квартирите им, т.е. един бивш Оловно-цинков комбинат, бивш Институт за цветни метали и двадесетина склада.

Тук получаваха нови лица. Хирургически изработени.

Други идваха тук понеже са си мислили, че лицата им са атавистични. Живели са със страха си, но и с растящата гордост, че са различни, докато най-накрая са разбрали, че не са. Получаваха своето различие. Нови лица. Хирургически изработени.

Устите на Веселяците бяха от ухо до ухо. Ухилени. Винаги. Бърните им напомпани с хиалурон; носовете им широки и напомнящи на камби; брадите им издължени като изображенията върху египетски саркофаг.

Смятаха, че са превъзмогнали безличието, а не се различаваха един от друг.

Веселяците се мислеха за бунтари, но за Щаба представляваха естествен развъдник за сексуални играчки. От тези, които най-често не достигаха в Елитния клуб на Валио, понеже най-бързо губеха живота си.

***

Успя да открие Тъжните.

И сред тях имаше бегълци заради атавистичните си лица, но такива бяха изключение.

Повечето от Тъжните бяха развили лица, подобни на атавистичните, че и по-изразителни в последствие.

След световната катастрофа повечето хора привършваха живота си в камерите за анихилация. Още щом изчерпеха Е-точките на Здравните си застраховки.

Беше доброволно.

Така човек си отиваше достойно.

Разбира се, органите на властта понякога помагаха.

В закона беше предвидено: „да окуражават, ПО СВОЯ ПРЕЦЕНКА, нерешителните”, което включваше употреба на белезници, свински опашки и палки, но ако човек не желаеше камерата, не беше трудно да я избегне.

Някои изчакват да се разболеят, други – болките да станат непоносими; има и такива, които се пробват колко ще издържат.

За да не пречат на околните и околните да не им пречат се оттеглят в пустошта.

С годините станаха твърде много. Създадоха своя Локална мрежа и общество.

Не е тайно, но никой не ще и да знае за него.

Всеки нормален човек потръпва при мисълта за Общество на болката.

Общество на стари, лишени от Здравна застраховка страдащи хора. И дори Лот си нямаше представа къде точно се намират, а още по-малко за лицата им.

Всички споделяха болката на останалите, помагаха си да ги понесат, но всеки по свой начин превъзмогваше своята, с което създаваше свое лице.

Яса не беше и сред Тъжните.

***

Не беше и в публичните домове на покрайнините на Индустриалната зона. Минаваше му през ума, че вече може да е при Валио, но когато Валио му напомни, че чака момичето, което й е обещал, разбра, че не е и при нея.

Тогава се срещна с Лола. Сътрудничеше си добре с нея. Лола беше разумен човек, знаеше, че племето й няма да оцелее без протекциите на Лот, че му е полезна - да, така Лот имаше свой човек с влияние над свободните в цитаделата, но само докато му беше полезна, той щеше да й бъде още по-полезен.

Позволяваше й понякога да скрие нещо, да си играе своята игра, но й даваше да се разбере, че така е, защото той го иска.

Повече й помагаше. Изгради й сигурни канали за износ на медикаменти и произведения на изкуството; за размяна на прясна с консервирана храна; на няколко пъти издейства животоспасяващи операции за нейни хора. Освен това искаше твърде рядко в замяна.

Питал я беше веднъж. Беше на утринта след изчезването на Яса.

Стори му се, че Лола крие нещо.

Но бързаше, имаше още много места, на които можеше да е Яса и на които, ако беше, означаваше, че е в опасност.

-Виж, Лола – рече й когато отново се видяха, - търся я вече месеци, ако не е при теб най-вероятно не е жива, а означава много за мен...

-Доколкото разбрах обещал си я на Валио! – остро му рече Лола.

-Откъде знаеш?

-Ти ми каза – напомни му Лола.

-Тогава още виждах само очите й. Не бях я доближавал, а сега...-не довърши.

-Сега? – подкани го Лола.

-Ще реша – отвърна решително, - но трябва да я открия. При теб ли е?

-Може би.

-Какво значи?

-Виждал ли си лицето й?

-Виждал съм очите й.

-А аз откъде да знам дали е същата.

-Нарича се Яса.

-А пред нас може би Коломбина или пък...Маргарита.

-Колко време ти трябва да разбереш?

-Малко – отвърна му мрачно.

Стана му ясно. При нея е.