Маските (20)

  20.

 

-Как попадна тук? – попита я Свещеника.

-С дрезината – Яса посочи хълма, - а когато релсите свършиха, спуснахме са по пътеките. Търсихме черепи...

-Черепи?

-Да, черепи. Дълго е за разказване, отливаме маски по тях.

-Двама сте, така ли?

-Да. С приятеля ми. Не знам къде се забави, но ще се появи.

Имаше двадесетина поклонника в храма.

Стояха край свещниците; потрепваха в сумрака, изглеждаха като че ли всеки миг ще се разсеят като дим.

Свещеника имаше дълги снежнобели коси и брада. Брадата криеше повече от маска, но откриваше повече от всички лица, които Яса беше виждала.

-Мога ли да се изповядам? – попита го.

Той кимна, но продължи:

-Твое право е, но нека ти разкажа. Беше Великден. Преди много, много години. Очаквах богомолци, те не дойдоха.

Изпълнявах службата, обикалях с кадилото опустелия храм. Чаках, чаках, чаках...Казвах си, че е безсмислено. Нямаше кой да дойде. Светът свършваше. И изглежда Господ вече беше грабнал праведните на небесата.

Защо ме оставяше?

За да държа вратите на храма отворени! Тъй си казвах и очаквах да дойде ангела за мен...

Но той не идваше!

Идваха скитници! Все когато загубих надежда! Все когато си казвах, че съм последната жива душа! Все когато решавах, че и аз имам право на покой...

Да, аз не можех да взема онези хапчета: за леката смърт, но само да легнех и да затворих очи; толкова уморен бях; знаех, че ще вземе душата ми.

Но когато ми се струваше, че съм дочакал своето време, заставаше някой на вратата на храма.

Носеше питки, жито, плодове, сладкиши. Вино. Понякога и олио за кандилата.

Кой бях аз, че да лиша вярващия от последната надежда.

Свършваше храната. Заспивах. Събуждах се.

Вън ту вееше сняг, ту валеше дъжд, проблясваха мълнии или виеха кучета в жежки пълнолунни нощи.

Съсухрях се и пак се питах:

 

„Защо? Защо ме изостави!”

 

Потъвах в мрак, опомнях се, а масата беше отрупана с храна.

Веднъж една жена напъха гърдата в устата си и ме кърми като своя рожба. Не, не беше Богородицата, нито самодива; даже луда едва ли е била, приличаше на богомолка. Минавала е край храма, видяла е загубилият свяст свещеник. Нямала е друго, само млякото в повече, което иначе е трябвало да пропилее.

 

Влизаха маскирани. Стегнати и униформени.

Оглеждаха ме. Питаха ме нещо, отвръщах. И очаквах да ме отведат.

Не го правеха, но веднъж откъртиха иконите. Мислех, че ще ги затрият, но не го сториха. Върнаха ги обратно на местата им.

Иконите дори изглеждаха реставрирани, но всъщност бяха преминали през нещо много повече от реставрация.

Трябваше ми време, но научих. Монтирали са електроника. Микрофони. Камери.

 

Имаше време, в който не исках да коленича и да се моля на анонимния чиновник, който маскиран с лицето на Господ вижда и знае какво се случва в Неговия храм.

 

Но осъзнах: независимо кой още ме следи, аз съм отговорен само пред Бог.

Едни и същи пътища ни водят и към любов, и към измяна; към работа, към кръчма и публичен дом.

Каквото търся зад иконата, което вярвам, че е; на което се уповавам и зная как да открия – то е същественото, покрай другото само преминавам.

 

Джунгла погълна площада, изчезна театъра край храма; пълзяща растителност обви камбанарията; корени избиха над тротоара; храсти погълнаха пейките; срути се жилищния блок наблизо; обрасна в растителност; превърна се в хълм. Погледни го, красив е, зловещ е.

 

Трябваше да съм мъртъв. Та аз бях възрастен още преди пандемията да се разрази. Преди да маскира хората и да накара другите сами да се отровят.

И отново питах:

 

„Отче мой, защо ме изостави!”

 

Питах, а знаех защо: за да отварям храма.

Започнаха да идват пак богомолци.

Погледни ги. Вярват наистина.

Очите им са озарени не от пламъците на свещите. По-дълбоко е.

Душите им пеят не с Йоан Кукузел, а онова, което е вдъхновило и него към песен.

 

А изповедта...

Тя ще е в края на службата, дъще.

Ще се наложи да свалиш маската за да целунеш иконите.

 

***

 

Последното накара Яса да трепне.

-Трябва ли? – попита.

-Не. Това е само изповедта и причастието. Откак света се промени. Ти ще решиш дали ти е дошло време за него. Иначе, просто можеш да се помолиш.

-Откриват лицата си? – смутена попита.

Свещеника кимна, добави:

-При това пред иконите, а ти казах, че от иконите наднича освен Господ, институциите. Те виждат. И пращат хора...

-Защо?

-Да отведат богомолците с атавистични лица към камерите.

-И има ли такива? Исках да кажа – с атавистични лица.

-Предполагам: всички са с атавистични лица. Такива идват тук. Най-вече такива.

-Но защо?

-Защото търсят спасение. Защото не вярват, че друг може да ги изцели. Защото лицето е отговорност за извършения грях. От който можеш да се отречеш само, ако имаш лице.

-Не са искали да се лекуват за да бъдат като другите, а да са себе си, без да ги измъчва чувство за вина – изрече Яса, а думите й изненадаха самата нея. – Но кажи ми, отче. Това не е ли самоубийство?

Непоносима болка улови в очите му.

-Моля се за покой и живея – отвърна й, - по-стар съм от всеки генерал, а докато съм жив, мой дълг е да отварям храма. Защото не мога да оставя без надежда онзи, който я потърси в този храм.

Разбра го.

Къде, къде се бави Витус.

-А как разбират?

-От чиновете в училище, от други компютри, от ухо на ухо. Всеки който опази атавистично лице рано или късно открива този храм.

Кимна. Сама не знаеше как се озова тук, но беше факт. И изглежда с много други е така.

Къде се бави този Витус!

-Искам да се изповядам отче. Така както другите!

Почувства се по-голяма. По-решителна от всякога.

-Преди дни открихме череп, направихме маска от отливката му. Когато я сложих на лицето си бях обсебена от спомените на един обичащ мъж...Никога не съм била обичана така... както той обичаше онази жена, която иначе много напомня за мен. Да, смешно е да го казвам, като съм само на тринадесет, но изведнъж се почувствах ограбена и напразно живяла, защото...Никога не съм била обичана така...Но колкото и силно да я обичаше, той не искаше да умре с нея, както искаше да умре с нея съпруга й.

Колко ли повече я е обичал той! Не знам...Тази сутрин с приятеля ми излязохме от цитаделата, в която сме Къртици за да търсим други черепи. Не сме сигурни, но се надяваме, че пак ще можем да попием спомените им в отливките; аз да ги изживея отново и да почувствам неща, каквито не се чувстват днес. Намерихме дрезината, както и да е...Исках, исках да кажа, че още искам да съм обичана като онази жена и да обичам като съпруга й. И ако цената за това е смъртта, бих я платила...Разбирам напълно миряните ти и искам тази вечер да завърша като всички тях.

-Да бъде според вярата ти! – рече й Свещеника.

Яса запали свещ, заслуша се в песнопенията. Вдъхна тамяна и се почувства лека. Времето минаваше бързо.

Това беше най-красивия унес, в който беше изпадала.

Накрая свали маската.

И без смущение от голотата си целуна иконата.

Влязоха униформените проверяващи.

Не беше необходимо да оковават някого.

Помолиха християните да ги последват. И християните ги последваха.

На вратата едно от проверяващите Същества я спря.

Личеше, че доскоро е било момиче. При това хубаво момиче. С големи сини очи.

-Не знам какво търсиш тук! – строго рече. – Слагай си бързо маската и дим да те няма.

Яса се зачуди.

Какво ставаше?

-Ти чули ме! – повтори Съществото – Бързо се махай, докато не реша и теб да отведем! Пръждосай се!

Яса объркана тръгна към хълма.

Обърна глава. Видя, че отвеждат и Свещеника.

Красивото същество се наведе уж да вземе камък, с който да я замери и Яса ускори крачка.

Витус я чакаше при дрезината.

Бродил из руините на града, намерил свестен череп.

Даде й го. Яса го повъртя в ръце и раздразнено го хвърли.

-Защо? – огорчено попита Витус.

-Бях в храм. Ще ти разказвам, много ще ти разказвам. Но засега: Съществата са монтирали камери в иконите: чуват и виждат любов, която не могат да почувстват, която не е за тях. А да надничаш в чужди спомени е като да надничаш от икона. Не го желая.