Самодивско хоро

На фотографиите не бяха излезли. Виждаше се реката, спокойният вир, лунният образ отразен в нея, някакво лице надничаше иззад гъсталаците, бледо и безизразно, изглежда моето. Не разбирам как съм снимал себе си от другата страна на вира….
-Шумно е!-шептеше тя, сгушила се като мъничка, под мишницата ми – Много е шумно при вас.
Автобусът смени скорости, следваше наклон, едва пъплеше. Струваше ми се, че й е лошо. 
Каквато и да е било следа не открих сутринта на мястото, а гуляят им беше разюздан. Имах чувството, че ще изпотрошат всичко около себе си. Как никой не ги чуваше, селото беше на някакви си двеста – триста метра. Дори животните не бяха неспокойни, няколко кучета се разлаяха и замлъкнаха.
Наскоро напуснах семейството си. Събудих се една сутрин и осъзнах, че не съм щастлив. Мелодията още звучеше в съзнанието ми. Онази от детството. Още не познавах нотите тогава, а когато ги научих, мелодията ме напусна. Все едно никога не бях я чувал. Имаше нещо в нея, което я правеше невъзможна за изписване с ноти. Нотите просто я унищожаваха. Чувал съм от свой приятел поет, че има и такива строфи. Сънуваш ги за да те подлудят, карат те да пиеш или да обичаш невъзможни. Според мен, преиграваше, може да се каже, че беше саморазрушителна личност. Той и изчезна. Преди години още. Носят се градски легенди за него, сменил си пола, наследил несметни богатства от някаква възрастна жена която забавлявал, самоубил се, направил си пластична операция. Сега минаваше през главата ми какво може да се е случило с него. Той също имаше онова невъзможно за изразяване което искаше да изрази.
Жена ми каза, че прибързвам. Тогава разбрах за любовника й. Тя си мислеше, че е заради него. Изведнъж я видях с други очи. Чужди. Пожелах я през тях. Възбуди ме, правехме секс. Животински както никога. Без нежност и близост, като открадната тръпка. Все едно ми изневеряваше с мен самият. Непознатото в нея предизвика тръпката. Не съм и предполагал, че е имало друг. 
Излъгах я, че няма да тръгвам, но тръгнах. Едва ли ми е повярвала, че ще остана. И синът знаеше. Имаше нещо в погледа му. Израз – мелодия. Истинска мелодия, от тези които ме плашат. 
Мен истинските мелодии ме плашат. Наистина.
Когато се напия твърдя, че не обичам музиката. И не лъжа. Само, че рядко се напивам. Много рядко. Владея се, дори и рядко влюбвам. Какво говоря, не се влюбвам. Харесвам бедра и гърди, дупета и лица, умове и изрази, гласове, много гласове харесвам, но не се влюбвам. 
Пиша парчета на популярни групи и певци. Повечето стават хитове. Не ме задоволява самата музика, но е истинско удоволствие, че върша работата си с лекота. Като ме нарекат маестро луга тръгва по червата ми. Гадно е. 
Прощавам им. Не знаят какво правят. Трябва да свикна да ме ласкае това което ме наричат. 
Жена ми се чукала. Ами хубава е. И с това трябва да свикна. Но защо ли, след като и без друго я напускам. 
Музиката определено ме дразни, а истинската, каквато рядко чувам – плаши. Не съм и посветил живота си на музиката, а музиката е посветена на живота ми. Малко съм луд. 
Откакто започнах да сънувам онзи вир от детството, разбрах, че с нормалният ми живот е свършено. Подредбата му, приличаше ми на музикално клише. Звучеше натрапчиво в главата ми. Неповторимо дразнещо, затъпяващо, задушаващо. Да издраскам стените и да изгоря биографията си, да изхвърля документите си и да острижа косата си, да сменя дрехи и име или да се оставя да полудея без да ускорявам процеса. В това се състоеше избора ми. Бързо или бавно. 
Не постъпих безотговорно, че ги напуснах. Въпрос на време беше, волно или неволно, съзнателно или не, да го направя. Защото дразнещата мелодия звънеше в главата ми. Защото не можех да я изгоня, а други образи се опитваха да я изместят.
Вече виждах вира не само на сън, а и наяве. Замисля ли се малко, заиграваше лунната светлина, игривите му вълнички. Все още не чувах мелодията, онази далечната, приказната, която ме ориентира към музиката, макар да бях едно селско дете. 
Опитвах се известно време да се боря, но не се получаваше. Нито приказните образи чезнеха, нито дразнещата мелодия на битовото спираше да звучи.
Отдавна не се качвам във влакове. Знаете ли защо? Заради монотонната мелодия, а всичко останало заприлича на влак.
Автобусът се спускаше ли, спускаше. Малката спеше. Неспокойно. Кичурчета бяха полепнали по лицето й. Какво е това? Пот? И улавям миризма на пот. Нима е започнала да се поти. И косата й не прилича златиста паяжина е. Сега е като изрусена. Има по страните й руменина. Естествена руменина, под очите сенки, като след недоспиване. Уморен вид, но и живец. 
Трансформира се. Нали това исках.
Убеден съм, че те можеха да бъдат видени само в психическо състояние излизащо от стандартите на ежедневието. Граница на лудост или самата лудост. Истеричен пристъп или силен страх. 
От всичко имаше по малко. Близо месец се храних зле и не спах добре. Отивах до вира, стоях с часове. Нищо не чувах. Памук ме запълваше от вътре. Тръгвах из гората, губех обувките й чорапите. Строших телефона, не си спомням коя вечер или коя сутрин беше. Струваше ми се, че зад дърветата надничат женски лица. Кикотят ми се, но не чувам. Все едно гледам телевизор с изключен звук. Стъпих върху нещо меко, докато вървях по камъните на реката. Погледнах надолу за да видя ококореното око на мъртво, разлагащо се прасе. Не го очаквах, взел бях тялото му за камък. Подскочих отвратен и ужасен, загубих равновесие и паднах в дълбината, на прага, на метър от брода. 
Не мога да плувам. Овчарят който ме измъкна ми се стори три метра висок. От къде се взе? По това време тук не би трябвало да има хора. Разпитвах за него из селото, но никой не се сети за овчар висок три метра, но ми обясниха кой може и да е бил, а той не е три метра, само два е. Взеха ме на подбив. 
Не трябваше да ходя до реката. Странни неща се случваха. Окото на прасето все едно още беше вперено в моите. Трябва да си тръгна. Няма да чуя мелодията от детството, тя е сантименталност. Може и никога, никаква мелодия да не съм чувал. Това е гласът на носталгията, а аз колкото и да не се вземам на сериозно – човек на изкуството съм. Страх ме е да покажа чувствителност, настроил съм се да се държа като останалите в средите си и се заблуждавам, че съм като останалите в средите си. Днес времето не е за нежни души. По-дълбоката впечатлителност, обаче си нося. Може да е ненормалност, но имам си я, крия си я, сега е заговорила. Измислила ми е някаква мелодия в детството. 
На какво ме изби в тази изба. На всичкото отгоре пия много, откакто съм в село. Ще отида на реката. За последен път ще отида. Ще й кажа, че я обичам, но трябва да я напусна. Не мога да стоя все на този бряг. Така, ще й го кажа, както и на съпругата си не го казах. Нещо се къса с мен. Не знам защо вървя и плача. От болка ли е, от вълнение ли е, не знам. В кой ден се случи историята с мъртвото прасе и давенето? Изглежда и не изглежда да е с мен.
Била ли е жена ми някога сервитьорка и сваляли ли сме сенници на заведение или си го измислям?
И тогава пред очите се разтвори вира. 
Беше същият и много по-различен. Напомни ми за миг огромна вагина която искаше да ме погълне, а после сърце което ме отхвърляше. 
Застинах удивен все едно го виждах за първи път и тогава се разкри нещо което виждах за първи път. 
Те танцуваха по водната повърхност. Виеха полети около дърветата. Дрехите им бяха прозрачни, под тях формите умопомрачаващи. Цъфтяха гърдите им. Пръскаха се черни зърна. Докосваха ги и целуваха една на друга, кикотиха се. Косите им се превръщаха в криле, в разноцветни платна и ленти. Пламтяха, превръщаха се в пъстър дим в който чезнеха. Късаха дрехите си, въргаляха се върху вълните, отскачаха от тях като, че ли са върху пружина. Плетяха си плитки, търкаха бедра. Дояха лунното отражение като виме, поливаха тела с млякото и се облизваха. Вързаха ръце и…..видях хорото. 
Мелодията му, онази която исках да си припомня, която не може да се улови в ноти, която ме измъчваше, която сега сякаш излизаше от гърдите ми.
Чувал бях достатъчно легенди за самодивите за да знам, че не бива да го правя. Но излязох от укритието си. Тръгнах по вълните и се хванах в края на хорото. Като видяха мъж, закискаха се. Оставиха аз да го водя. Не знаех как се играе, но вече почувствал мелодията, заиграх го.
Гроздове цъфтяха по гърдите им, гроздове и мушмули, змии пълзяха по ръцете им, змии от водни струи, живи и разумни, тръпки със хладни кореми, приятно усещане. Устните им се отделяха от листата и се превръщаха в пеперуди. Впиваха се жадно в кожата, пиеха бодрост и впръскваха съновидение. Всяка прегръщаше като десетки, а те бяха десетки. Всяка имаше десетки изражения и ставаха повече. Превръщаха се в мантии които прилепяха по тялото ми, плътно. Впиваха вендузи, всмукваха ме в друго измерение. После се разгръщаха и ме разголваха до степен каквато не съм се чувствал разголен и разтваряха като криле и ме носиха високо. Помислих си, че ще ме разкъсат и ще умра в наслада, но утихнаха. Обиколиха ме в кръг, лежах в безпомощна нега, когато решиха да имам до сутринта една от тях която сам да избера. Искаха да ме запазят за по-дълго. 
Не беше произволен избора ми. Не знам какво повече ме привлече в нея, възможно ли е при качествата която всяка една от тях притежаваше, да има повече. Изглежда: да. Защото го усетих и то беше към нея. Те изчезнаха, оставиха ни до вира. Скоро щеше да настъпи зазоряване. Правихме любов. Сега разбрах какво означава да правиш любов. Все едно се бях хранил само с трохи, а сега опитах и меда. Магическият. 
После заговорихме. Дълго си говорихме, но първо тя разкри това което вече се досещах. Мина покрай нас ранобуден овчар. На метър зад гърба ми. Мен видя, а нея – не. 
-С реката ли си говориш? – изсмя се – Хайде, дано да ти каже нещо.
Погалих я, за да се уверя, че не е халюцинация. Не беше.
-Истинска съм. – прочете мислите ми.
-Той не те вижда.
-Трябва да е в твоето състояние, за да е истински и за нас и ние за него. И аз не видях кой е той, за който ми говориш. 
-Значи, трябва да си в по-особено състояние.
-Да.
-Но това означава, че ще се разделим.
-Не означава това, глупчо. Не означава.
-Но то ще отмине и при мен.
-Ще отмине, ще отмине, ако го пожелаеш. Имаме достатъчно елексир за да го поддържаме. 
-Слушай, искам да сме заедно, но….
Ужасих се при мисълта. Не разбрах на какво се дължеше. Това беше приказен свят, поне сега все още ми изглеждаше приказен, който нямаше връзка с онзи който и без друго ме беше отегчил.
-Какво, но? – усмихна се нацупено като дете – Кажи, де.
-Аз, ще изглеждам.
-Боиш се, че ще изглеждаш луд?
-Да кажем, идеята не ми харесва.
Гримира лицето си със сянка. 
-Ти можеш да дойдеш в гората. Никой няма да те вижда. Ще си изчезнал, но няма да си мъртъв. 
Не й отговорих.
-Виж, ти не си случайно тук. Аз съм сгодена за теб. 
-Какво?
-Малък наш ритуал. Рядко се ражда самодива. Те, останалите са на хиляди години, но аз съм на твоите. Родени сме в едни и същи дни, а когато ти беше шест годишен и аз бях шест годишна. Сгодиха ни, това не означава нищо. То си е шеговит ритуал. Но аз те обичам. Разбираш ли?
-И ме доведе дотук.
-Така си мисля.
-Мислиш ли или наистина е така? 
-Откъде да знам. Силата ни е ограничена на около километър около вира. Мисля си обаче, че самодивата която има сила навсякъде е любовта и ти си я почувствал. Да. Така си мисля.
Засмях се. Стъписано ме изгледа. 
-Голяма романтичка си била. 
-Проблема ти е, че не вярваш в нищо. Самодиви видя, а в чудеса не вярваш. Ей, туй. Скучен си. Ама те обичам. 
-Дете си сладко, ти.
-Не съм дете. Знаеш ли колко мъже са загубили душите си край този извор. На колко мъже, лично, съм погубила душите. Ей, тъй, любили са ме, без да съзнаят. Живеят, да. Мислят си, че живеят нормално, ама съм ограбила. Теб – не. На теб само мога да ти дам от тях. Мога да ти дам всичко и от гората и от сестрите си. И не съм ревнива. Можеш да имаш всяка. Даже ще ти го препоръчам. И на мен ще са благодарни, и ти ще си доволен, а аз знам, защото надзъртам по-дълбоко от всяка жена, че ти ще си обичаш само мен…
Говореше истина. Наивно говореше, но истина. Представих си живот единствено сред този кът. Това което ми се стори приказно, изведнъж ми се видя затвор и адска скука. 
-Не мога да остана тук.
-Не ме ли….
Роса тръгна по бузите й. Не сълзи, а роса.
-Обичам те, но не мога. Свикнал съм вън. Ето това е.
-Аз мога да дойда с теб.
Това вече не очаквах. 
-Ще го сториш ли?
-Нали е интересно навън?
Не бях убеден, но й казах „да”.
-Нали ме обичаш?
Бях убеден и й казах: „да”
-Искаш да дойда с теб. Нали?
Исках. 
Автобусът стигна до последната спирка.
Събуди се. Беше се превърнала в най-обикновено момиче. Което не обичах, а с което трябваше да се примиря.