Проскубани, мръсни, агресивни: уличните кучета на небесата.
В шепите й между тях се белее, най-хубавият ми качулат гълъб.
Начупила е закуската си, кълват наоколо. Доста голямо е разстоянието, но ако не забелязвам усмивка, то илюзията за усмивка е толкова реалистична, че изписваше и сетната подробност на настроението й, а то отнесено, меланхолично, някаква фриволна закачка, дълбока наивност и хладна интелигентност, заливаща я като кофа вода за отрезняване.
Неволно също се усмихнах и замръзнах на място. Обърнах се и реших да си тръгвам. Не е начин за запознанство с такава жена, съвсем хлапак се почувствах с този мой гълъб. Не е оттук, личи си. Не ме разбирайте погрешно, хубавици имаме. Много даже, някои са стилни и изтънчени, но тази е...Не, не е богиня, не е точната дума. Поглеждам пак към нея за да открия как за себе си да я нарека. Не е богиня, защото богинята може с всякаква форма да разкрие очарование, тази е внимавала твърде много с линиите.
Като нарисувана е, рисувала се е сама. Късата й пола е част от голотата й, кръстосала е краката несъзнателно, но съотношението между всяка гънка така съобразено, че създава чувство, че е упражнявано и все пак изглежда естествено.
Стройна е като майсторска изработка на шахматна фигура. Мисията й е: Красавица. Това е звезда. Не я познавам, но се досещам каква е. Какво търси в градчето ни, толкова рано по центъра, нямам представа.
Гълъбът ми снощи не изглеждаше добре, притесних се като гледам, че тази сутрин го няма, хуквам да го търся, не че ми се вярва, че ще го открия. Колко сладко кълве от шепата й, а тя се усмихва ли, усмихва. Гали го и като, че ли погалва мен.
Потръпвам. Тръгвам към нея, колкото и жалко да изглеждам в тези три четвърти панталони и проскубани като перата на сиваците около нея, маратонки. Когато ги доближавам уличните кучета на небесата пляскайки шумно се вдигат, а моето гълъбче каца на рамото ми.
Тя се усмихва на една страна, по-сладка е, отколкото преди да я доближа, но сега предразполага.
-Сядай, свободно е - изпреварва въпроса ми.
С три четири години е по-голяма от мен, не повече. На деветнадесет съм, но ще кажа, че съм на двадесет и една. Всъщност, какво ме пита. Не я чух, за друго си мислех. Смее се, нещо смешно ли й отговорих. От последвалите й думи разбирам, че не е било смешно, сигурно начина ми на изразяване е бил смешен, но не е било отговор, а въпрос:
-Какво правя в градчето ли? Кое беше то? Случайно съм, наистина. Може би още след обяд ще съм другаде. Но утре: обезателно. Не знам къде. На където посочи носа ми. Почивам, пътувам, това е...
-И аз обичам да пътувам.
-Така ли? Идваш ли с мен?
Преди да съм отговорил се засмива, разрошва поривисто косата ми и ми казва през сълзи от смях: "Сладур, извинявай!"
-Сиваците са много агресивни и боязливи. Не знам как кацнаха в ръцете ти.
-Твоят пък е много...свенлив - сама изрисува свенливост по лицето си.
-Наистина ли пътуваш без цел?
-Не е без цел. Пътувам за да храня гълъбите.
-Сериозно? - успях и аз да покажа ирония.
-Защо не - отговори и стана изведнъж тъжна - Нищо не ми коства да им дам трошица, да ги нахраня. Това мога, но не мога да имам крилете им и свободата им.
-Романтичка си.
-Кой ми дава! - отвърна тъжно, а после с друг тон - Хайде, ще ми покажеш ли забележителностите? Ако нямате, сигурно ще измислиш. Мъж си.
-Намираш се в Балканският Йерусалим. Имаме повече храмове отколкото грехове имаш!
Засмяхме се и двамата.
-Ти сериозно ли?
Тръгваме.
Потънала е в свой свят, чужди и в моята уста звучат шегите ми. Чужди и глуповати и също потъвам ли, потъвам в своя свят.
Развеждам я из пътеките, по горите над града. Божествени са и тя е божествена. И изглежда като част от природата, но аз чувствам само отегчение и умора. Дано не чувства същото и тя. Не мога да го разбера, но и да мога, не искам.
Край тайното ми вирче се съблече, без смущение. Не бяха модни още прашките, едва навлизаха. За пръв път виждах. Гмурна се, пръскаше ме после с ръце, но и закачките й лишени от чувство. Иска да направи весело, както и аз искам, но не се получава. Не се получава. Между нас има пропаст.
На здрачаване едва се отпуснахме, сякаш разтворихме. Не пихме много. Имахме само една бутилка от двеста грама водка в чантичката й. Не говорихме, просто се прегърнахме. И се отдадохме на онова дълбоко естество в което няма социални различия, нито се налагат толкова игри за да си част от космическите.
Правихме любов, поне за мен беше такава. За нея, наистина не знам.
Още наричам вира, с името й, което не научих.
Всеки път с различно, то е нейното.
Дремеше ли, на сън ли го каза? Така поне се опита да изглежда, ако не е било. Но не вярвам, не вярвам, че беше казано на сън.
-...храня гълъбите. Нищо не ми коства да им дам трошица, да ги нахраня. Това мога, но не мога да имам крилете им и свободата им.
Надявах се и не можах да мигна. Надявах се, че ще остане и на следващият ден или пак ще повтори онази покана, но сериозно. Да тръгна с нея, да пътуваме. Не го направи.
"...храня гълъбите. Нищо не ми коства да им дам трошица, да ги нахраня. Това мога, но не мога да имам крилете им и свободата им."
Прочетох го в очите й, преди без целувка да блъсне вратата на колата и да отлети.
Няма коментари:
Публикуване на коментар