Страст и хартия

 Опитвам се да си припомня думите на Техника.

Повечето от тях бяха технически термини, значението на които сега знам, но тогава не ми говориха нищо. Сега си мисля, че е човек, макар и не като мен. Може би друг вид, не и от бъдещето. Тук пътувам във времето: назад и напред. Щях да го срещна някъде, но дори подобен на него не видях. За това и част от чертите съм забравил, други въображението ми фалшифицира. Със своето развитие, доразви и образа на Техника, такъв, че да е най-удобен за представите, които имам, а те са изменчиви.

Все по-широки стават, все по-тесни ми се струват.

Понякога ме задушават, имам чувството, че ще ме прегазят. Тежестта им ме довежда до повръщане, стягат ми гърдите и крещя “навътре”.

Стряскам собствените си демони.

С птичи крясък се разпиляват в мрака ми. Детински страх потрепва в заглъхващото ехо, понякога ми е жал за тях. Искам, а съм неспособен да си ги върна.

Те са необяснимото, а когато обяснение заемат територията им, не могат повече да стъпят в нея. В едно съм още сигурен, гласът на Техника беше хладен, много хладен. Режещ. Но необяснимо с това благ. И откровен.

Като, че ли сам беше свой механизъм. Създаден така, че да не може да излъже. Обясни ми, че моят плен е за мое добро.

Приличал съм подивяла маймуна.

Намерили са ме в Горите на свободата. Дете отгледано от нимфите и от Идеите. Говорил съм езика им, човешкия ми е бил напълно непознат. Това помня от миналото си, а какво са нимфите, какво са Идеите, вече съм забравил, ако изобщо съм знаел.

Знам само, но и тогава го знаех, че те са отвъд, отвъд затвора ми. Чувствах ги. И бях възбуден до последна клетка.

-Не можеш да излезеш обратно в онзи свят! Истинско чудо е, че си още жив и читав...Всъщност: почти читав! – тъй ми рече – Трябва да си подготвен. Свободата е хищник. Тя не се дарява...

Тези думи помня, останалите само смислово.

Затворът ми беше от книги. Четири стени книги. Те бяха тухлите, вън от тях беше Желаната. Свободата ми.

-Тя ми е любовница! – озъбих се, тогава имах вълчи зъби.

-Не можеш дори да изречеш това, което мислиш – отвърна ми Техника.

-Свободата ми е любовница!

-Бил си и еротична играчка. Тя обича да се забавлява с такива като теб. Истинско щастие е, че не те е разкъсала.

-Да беше го сторила...-казах, но ми стана неудобно, не ми отиваха тези думи. Премина ми през главата мисълта, да скоча и да извия врата на техника. Висок беше, много висок, но не можех да бъда сигурен колко е силен преди да съм сравнил силата си с неговата. Изглежда отгатна мисълта ми, защото се засмя късо, метално. Не можех да го сторя, движенията ми бяха ограничени. Ръцете ми и краката ми се движиха в ниши, като по релси.

Проблесна пак над дясното ми око и пак почувствах болката, макар и не толкова остра.

-Простреля ли са ме и сега съм в кома. Това е игра на въображението ми.

-Ще те разочаровам, но въображението ти е много бедно за подобна игра.

-Спомням си, че ме простреляха.

-Да, това е истина. Но оттук – нататък...

Мисля, че ми обясни всичко точно, но тук бяха техническите термини. Многото, които не разбирах.

-Значи мога да изляза отново навън?

-Не те задържа нищо друго освен задължителното. Както виждаш стените са книги. Можеш да дръпнеш една от тях, която си поискаш, но две едновременно не можеш да издърпаш. Ако издърпаш втора без да си прочел първата, първата автоматично ще се върне на мястото си. Ако си я прочел няма да се върне. Зад стената от книги, както чувстваш много добре е свободата ти. Просто трябва да прочетеш толкова, че да се получи отвор на стената, през който можеш да се провреш.

Опитах да дръпна две книги. Не се получи, чу се къс неприятен звук.

-Сигнал за грешка – обясни ми Техника.

Вдигнах рамене. Какво пък толкова. Едър съм, с огромни рамене, но тридесет – четиридесет книги разположени в квадрат ще ми осигурят път навън. И без друго явно съм в болницата, макар и в безсъзнание, а в болницата дори мъже като мен четат.

Така си мислех, но беше заблуждение. Не можех да прескачам много, много страници. Изгубех ли смисъла, дори погледа ми да проследеше изречение по изречение книгата до края, тя все едно непрочетена се връщаше пак обратно на стената в мига в който издърпвах следваща до нея. Губих смисъла на някои книги, че ми идваха твърде тежки или понякога бяха втори или трети том.

Налагаше се да взимам книги от места далеч от отвора или от други стени, а зад една от тях, вместо свободата имаше други три стени, водещи към следващи помещения от книги. Някои от необходимите ми книги, за да разбера книгите от стената, която водеше към свободата се намираха през три помещения. Нещо, което за щастие в началото не подозирах, иначе бих рухнал, а после беше твърде късно да се откажа, защото щеше да е жалко за всичките ми усилия. С времето изгубих надежда, че някога отвора ще стане достатъчно голям за да изляза навън, но самата борба за свобода ми създаваше чувство, че съм свободен, може би илюзията, че съм свободен, а без тази илюзия бих рухнал.

Част от действителността ми се разкри. Наистина бях прострелян, наистина съм се намирал в кома. После на инвалидна количка, на която не можех да правя кой знае какво, освен да чета и да тренирам за да се движа отново.

Другата част беше дъхавата на смола свобода, навън кокетно поклащаха сенките си иглолистни дръвчета, чуваше се река и смях на нимфи. Гъделичкаха ме ароматите, набъбвах от възбуда. Исках да тичам. Но отворът беше около четиридесет сантиметра и не можех да се провра през него. И това беше най-големият отвор, защото бях пробил още четири на четири места, всички по двадесет тридесет сантиметра.

Спирах до твърде тежките за мен съдържания. Философски томове, аристократичен език, сгъстен с чуждици, изискващ подготовка във всички останали сфери на научното познание. Елитарна поезия до която можеше да се достигне само, ако преди това бяха разбрано и асимилирано като дълбоко знание, написаното от философите. Постмодерни експерименти, неясно дали имат стойността на книгите преди тях, но там, на своето място в стената ми. Единствено в стената водеща към следващо помещение, зад три от чиито стени имаше отново стаи с книги отвора беше достатъчно голям за да премина.

Постепенно загубих представа за време, а после време престана да има. Бях във вечността, а през нея намирах коридори към различни епохи. Често забравях, че не съм на свобода, опомнях се в гори ухаещи по-прелестно и от моята. Забравях накъде съм тръгнал, навличах в чужди кожи.

С тях създавах семейства, воювах, вкарван бях в други затвори, понякога екзекутиран. Имах хиляди любовници, самият аз пишех книги, които се превръщаха в тухли и зазиждаха пътя ми назад и беше необходимо да си проправям следващ.

И моето истинско тяло, под моята истинска кожа вече се движеше свободно, победило тежките телесни травми. Имаше си свой живот, но този живот беше една малка частица от този които имах, който се стремеше да разшири достатъчно отвора на едната стена, че да излезе навън. В своята гора.

В един момент осъзнах, че отдавна вече съм способен да прочета онези книги, но съм се увлякъл, увлякъл съм се да дълбая вътрешните стени и да навлизам все по-навътре в цитаделата от библиотечни стаи.

Но защо? Навътре е само средството да изляза навън.

Да, красиво преживяване е, но то е само призраците на онова което е зад отвора.

Нима се боя?

Да, малко.

Всъщност много.

Вече разбирах много добре думите на Техника, когато каза, че Свободата е хищница. Сега съзнавах толкова от рисковете й. С част от тях, бях в състояние да се боря именно защото ги съзнавах. Но признавам си: беше ме страх.

Имаше и нещо друго.

Толкова добре разбирах вече свободата, че ми беше станала достатъчно безразлична, че да рискувам толкова за нея.

След тази мисъл, посърнах, загубих всякакви мотиви и постепенно започнах да забравям прочетеното. Стените навътре започнаха да се затварят, режеха ми пътя към огромни библиотечни зали. Никога нямаше да стигна отново до онези дълбини.

Но нямах сили да спра онова което ми се случваше.

А отвън зад отвора тя се смееше, с аромати и звуци, със слънчеви зайчета ме докосваше.

Дръпнах следващият том, преди да съм затъпял достатъчно, че да се налага пак да препрочитам всичко обратно. Не бях сигурен даже, че ще успея, но успях и възвърнах увереност.

След него следващ и следващ.

Накрая отвора беше достатъчно голям за да изляза навън.

Вече обаче си ми харесваше в моя свят.

Не страх от свободата. Просто по-очарователна ми беше тук.

И я поканих в нашия дом.