17 март, 2017 година.
Лягам си, струва ми се, че съм уморен.
Боли ме даже като мисля.
Не от ляво. Не.
Не са и само гърдите. Всичко ме боли. Гръб. Врат. Челюст.
Понеделник трябваше да сме на турне. С "Цимбелин" в Театър София.
Понеже ми се струва, че е мускулна треска си повтарям, че трябва да се оправя, че трябва да се оправя на всяка цена.
Декорите на "Цимбелин" бяха тежки и обемисти.
Естакадата на Театър София е тясна и висока, минава се през тесни коридори със завои, докато се излезе на сцената.
Тогава бях сценичен работник.
Не съм работил нещо по-вълнуващо.
Като актьор си - играеш. Част от действието си, но си "призрак". Актьорът трябва да бъде видян, сценичният работник - не. Затова си и облечен в черно.
Като онези от филма с Томи Лий Джоунс и Уил Смит. Това изглежда е ключ към метафората. Светът, който виждаме си има "сценични работници", дълбоко законспирараните агенти, които подреждат сцената така, че да е подходяща за световната публика.
Най ми допадаше това, че сценичния работник е и хамалин, и човек на изкуството. Не по-зле от актьора трябва да познава пиесата; репетира, разучава ролята си наизуст, а в същото време си е работар, който непрестанно "строи" сцени.
Винаги съм обичал изуството, винаги съм обичал и физическата работа.
Сценичната работа макар и тежка ми се струваше измислена за мен, за да изпитвам тази евдемония, която ме изпълваше когато бях на сцената.
Болките обаче ставаха все по-страшни, необясними.
Не заспивах, не бях и буден.
Плувах в пот и съм повтарял (не помня): "ако сега не умра, няма кога".
Дочакахме някак утринта.
Тогава въпреки протестите ми, Илиана викна такси (нямахме още кола), почти ме натовари в него и докато пътувахме към джипито й (още не беше и мое) си мислих, че съм слаб и се превземам, че трябва да се опомня.
Искаше ми се да запаля цигара.
Просто мускулна треска. Просто силна настинка.
Ще се оправя. Трябва да се оправя!
Не ми трябва лекар!
При слизането от колата, само като стъпих, пак ме разсече болката. На две. Като мълния. Някак пресякохме шосето. Голямо е, но тогава ми се стори огромно. Оживено е, но тогава все едно пресичах аутобан с двадесет ленти. Толкова беззащитен се чувствах.
Продължавах да настоявам, че ще се оправя. Кое съм казал, кое не съм успял. Мислих си го.
Свежа Ц. допря слушалка до гърдите ми.
Помоли ме да отида в другата стая.
Нещо ставаше.
Малко след това влезе сестрата и ми направи кардиограма.
Нещо ставаше.
Малко след това влезе Илиана, едва сдържаше сълзите си.
Мина ми през главата, че са съмнения за рак. Ще й кажа, че са глупости.
Било инфаркт.
Не го асимилирах веднага. Помислих, че ми говори за прединфарктно състояние. Доколкото можех весело и обясних, че това не е сериозно и ще ми мине, ей сега...Ще изпушим навън една цигара.
Не ми даде, каза ми да седна. Идвала "Бърза помощ".
Не, не ми се вярваше.
Примериха ми кръвнато 60/40.
Попитаха ме как съм със стомаха.
Обясних, че от години повръщам, но изследванията показват, че стомаха ми е добре.
Попитаха ме ще задържа ли аспирина.
Отвърнах, че няма как да стане. Само при мисълта "аспирин" повръщах. И така от години.
Разбрах, че този път трябва да го задържа и това може да бъде и решаващо.
После ме натовариха в линейката. Макар по протокол не бива, разрешиха на Илиана да е с мен.
Още не вярвах, че е инфаркт. С равен тон, пародирайки глас от телевизията и радиото цитирах: "България е на първо място по инфаркти и сърдечно съдови заболявания."
Правил съм си смешно, за да не се уплаша.
После: коронарографията. С хирурга се надпреварваме на остроумия. Още не вярвах.
Хирургът ми рече: "Ти разбра ли, че си получил инфаркт?"
Аз: "Дочух нещо такова."
Хирургът: "Даже е втори."
Аз: "Ай, стига, бе!"
Не се чувствах в опасност. Не обръщах внимание и на това, че процедурата не беше особено приятна. Стентовете се поставят през ръката...Малко над китката правят пробива и през него достигат до сърцето.
Сложиха ми два. Само заради втория инфаркт. После всичко ми се размаза. Изглежда заради настъпилото облекчение, след безсънната нощ. Много бързо се унесох, като се размесиха реалност и сън.
Пред очите ми примигващи дисплеи, мониторчета, всевъзможни светлинки. Непознати уреди отчитат нещо непознато, а аз още не мога да приема, че животът ми повече няма да бъде същият.
По някое време ми се струва, че съм на извънземен космически кораб, който много ми напомня на "Ентърпрайз - 1701D", но сюжетът е по-скоро на "Досиетата X", отколкото на "Стар Трек: Следващо поколение"
Струваше ми се, че са минали дни, докато Илиана дойде на свиждане. Носеше ми за подарък таблет - 7 инчов с интернет карта. Първата книга, която си свалих беше "Хелиополис" на Хайм Оливер и научно-фантастичния сюжет на романа се смеси с научно-фантастичния сюжет на живота ми.
При изписването си купих вейпър. Известно време смуках никотинова течност, колкото да нямам никотинова абстиненция. Първо броят часове, в които не съм пушил. После дни. После загубих бройката. Не се оказа никак трудно отказването на цигарите.
Липсваше ми сцената.
Само това.
И се бях примирил с мисълта, че съм неспособен на каквито и да е било физически усилия, че съм уязвим.
След месец ми сложиха и трети стент. Заради предходния инфаркт.
Не пропусках преглед. Внимавах за състоянието си.
Бях спрял да повръщам. Надавах килограми и достигнах грандиозните за мен 69 килограма (преди това бях паднал до 50), когато вървейки си с Илиана през Кайлъка видях една успоредка, реших да се изфукам и въпреки протестите й и видимата й уплаха, направих опит да направя кофичка.
Не успях.
Тогава почувствах, че пак не вървя на добре.
Имах система за тренировки, останала от младините.
Започнах да тренирам по нея.
Много внимателно в началото. С малки тежести. При първите тренировки все стигах до момент, в който ми се струваше, че това е краят.
Ужасно се задъхвах.
Давих се в пот.
Но пък след всяка тренировка ме обгръщаше блаженство. Физическо и психическо, свързано с усещането, че съм победител.
В момента съм 80 кг. И ако мина пак покрай онази успоредка и опитам, ще направя около 30 кофички. Нормативът в казармата за отличен беше 12. Но всичко стана много бавно, с тежък труд, упоритост, риск.
Имаше един ужасен момент. По време на карантината. Когато затвориха фитнесите. Тогава бях притеснен за живота си. Добре съм само защото тренирам. По система. Много отмерено и дисциплинирано. При затваряне на фитнес залите нямаше да имам достъп до необходимите упражнения. Смяната на тренировъчната система можеше да ме убие. Тоест - започвах всичко отначало.
Оцелях.
Поддържаше ме нуждата да напиша "Маските".
Преди 7 години изглеждаше, че съм в последния етап на живота ми. Сега, че едва започвам.
По-различно.
По-пълноценно.
Едно е ясно: нямам време за глупости, нямам време за неща, които не ми допадат. Един е животът, всеки момент може да свърши.
Докато си обичан и обичаш си заслужава да го пазиш.
Няма коментари:
Публикуване на коментар