30.
Магдалена виждаше, но не онова, което очите й отчитаха, че се намира пред тях.
Между това, което виждаше и онова, което беше пред очите й кървеше Стареца: на кръста вързан за пилона.
Тялото му се тресеше; лицето му ставаше по-бледо, от очите му се стичаха сълзи, а демоничната Валио се гавреше с него.
Още страдаше и се молеше за Магдалена. Не беше вече на кръста, но го носеше.
Магдалена ставаше безчувствена. Всеки път, когато я докосваха и обладаваха: по всички възможни начини, всякакви възможни и невъзможни твари.
Не позволи на Валио да се наслаждава на погнусата й.
Реши да не я изпитва.
Заключваше себе си в най-дълбоката килия на паметта си. И оставяше куклата си да се движи, а после се научи да бъде Другата.
Магдалена реши, че Другата е бяс някакъв неин. Фриволната й същност. Двойницата й, която би отричала, че носи; от която би се срамувала, но която сега я спасяваше.
Другата нямаше скрупули, нямаше морал.
Не се отвращаваше, дори се наслаждаваше на много от нещата, които биха погнусили до смърт Магдалена.
Другата беше хищница; консумираше тела и психики; консумираше самата себе си; миризмата на плът и кръв засилваше апетита й, но като всеки хищник беше и гальовна.
Изглеждаше, че се забавлява.
Валио виждаше Другата и по свой извратен начин обикваше Магдалена.
Стараеше се да не хлътва, но все повече й се доверяваше, все повече не внимаваше.
Забравяше да се възбужда от молитвите на Стареца, започна да й се струва даже гадно.
Ако Магдалена пожелае щеше да изключи звука; всъщност – дори и образа.
И чакаше, чакаше малката някога да го направи. Да пожелае.
Но Магдалена изглеждаше безразлична към онзи, който страда на кръста, заради нея.
Изглеждаше безчувствена, това я правеше величествена в очите на Валио.
Само Яса, от самото начало, знаеше истината за Другата.
Защото Другата беше Яса.
Магдалена беше призрак, обвит в парцала на гаснещо тяло, което едва ли щеше да просъществува повече от три, четири месеца, ако не черпеше енергия от Социалната си маска.
Чрез Социалната маска Яса проникна в съзнанието на Магдалена.
Без да е стъпила в „Елитния клуб” Яса научи всяко негово кътче (дори най-потайното), навиците на всеки от тружениците му (дори най-баналните), слабостите на всеки от клиентите му (дори най-недопустимите).
Знаеше зад кое огледало има камера и кой наблюдава тази камера.
Знаеше кое момче на кой Генерал е.
Знаеше кое Същество (освен, че забавлява) охранява.
Знаеше също; кога охранява, какво и защо.
Знаеше кой повече се бои от Валио, отколкото я обича.
Знаеше коя повече я обожава, отколкото се бои.
Знаеше кое осъзнаваше, че е нищо без нея.
Знаеше кога Валио се храни, ходи до тоалетната и спи.
Другата извади необходимите ключове, криеше ги повече от месец във вещите на Магдалена.
Другата направи настройките на апаратурата, Магдалена не разбираше нищо от техника, Яса – също не разбираше достатъчно, но Лот и помогна. Нямаше да попаднат случайно или не в полезрението на някой наблюдаващ през камерите.
Другата се разкри, сама на Магдалена:
-Време е да се разделим, сестричке.
-Коя си?
-„Част от силата, която все зло желае, а все добро постига*.” (цитатът е от „Фауст”, Гьоте и е мото на „Майстора и Маргарита”, Михаил Булгаков)
Гласът не идеше от дълбините на съзнанието, а от маската, долавяше го кожата, по-ясен отколкото, ако го чуваха ушите.
-Казвам се Яса, но бях твоята Социална маска. Бях ти като втора кожа; по мен полепна мръсотията, в която трябваше да живеем, а и да вършим...Ала оцеля.
-Какво желаеш от мен!
-Аз всичко ще направя. Не искам само да ми пречиш.
-А пречила ли съм ти? – изсмя се Магдалена.
-Не. Но в тази нощ е много важно да не го направиш...За първи път.
Магдалена кимна. И рече твърдо:
-И аз искам нещо.
-Разбира се – отвърна й Яса.
***
Витус търси седмици наред Яса из подземията. Книгата й не можеше да е изчезнала сама, не би я взел друг – точно „Майстора и Маргарита”, точно от неговото шкафче.
Не знаеше, знак ли му е отправила или си е прибрала своето.
Вярваше, че е първото. Че желае да се видят. Че може би е в опасност, но по-скоро й липсва.
Потърси я из Индустриалната зона. Помисли си да провери и в храма, но после попадна на нейни следи. По-скоро на усещания.
Идеха от маската му.
Тя беше в Щаба.
***
Лот отвори бутилката Мавруд.
-Виното на Пилат*? – усмихна му се Яса. (алюзия с „Майстора и Маргарита”)
-Не, точно. Същото, което трябваше да изпия с Ана.
-Коя, коя!
-Тоест...с теб, но ти не ме дочака.
-Ти не ме дочака. За важна среща жените закъсняваме. И колкото по-важна е срещата, по-голямо е закъснението? А тази е толкова важна, че какво са за нея някакви си шестдесет и няколко години.
-Разкажи ми за виното на Пилат!
-Така и не дочетох книгата, но догледах един от филмите.
-Разкажи ми.
-Предпочитам заедно да го изпием.
Пръстите й желаеха да направят фокуса. Лесно щеше да им е.
Толкова дълго с Лола го беше упражнявала.
Лот щеше да получи покой. Да си иде със своята Ана.
А Яса да остане, но щеше да е твърде лесно.
Погълнаха й двамата хапчетата.
Погълнаха ги топлите вълни.
Съблякоха се от телата си.
Лот беше по-млад от онези момчета, които й пращаше.
Прегърнаха се.
-Възрастта Социална маска ли е? – попита го.
-Не, не е! Но понякога се превръща в такава.
Сковаваха се. Той спря да диша.
„Най-щастливия мъж!” – помисли си Яса, потърси челото му да го целуне, но не го откри.
***
Витус разбираше, че Яса умира.
Знаеше, че трябва да направи нещо. Не знаеше – може ли.
Пренесе се в нея. Изду Социална й маска с дъха си.
Плъзна се по устните й, през гърлото й, в гърдите й.
Залудува в тях.
Дух жарък, желаещ живот.
„Дишай! Дишай! Дишай!”
Свлече се. Намираше се на пуст коридор етаж под нея.
Опита се сам да си поеме дъх.
Но твърде късно.
***
От гърдите на Валио стърчеше кол.
Другата го беше свършила, но Магдалена изми кръвта от ръцете си.
После следвайки инструкциите, които беше получила разруши стъпка по стъпка Наблюдателния център.
Блокира камерите в иконите.
Включи флашката на Лот и пусна вируса в локалната мрежа.
Изтри програмите от сървърите; разби сървърите със сатър, който взе от трапезарията; заля чарковете им с киселина, която взе от тоалетните.
Не беше нужно, но Яса искаше да й докаже, че държи на думата си: разби монитора; напълни ваната; натопи го във ваната и хвърли в нея вентилатора.
Магдалена знаеше, че последният, който можеше да поправи (донякъде) тези повреди си отиде.
Току-що. Щастлив.
В прегръдките на своята възлюбена.
А тя? Тя! Яса!
И тя беше почти мъртва.
И само Магдалена можеше да я върне.
Трябваше ли?
Въздъхна.
Не можеше да реши.
Но напълни инжекцията с антидота.
Слезе при нея и я инжектира.
Яса си пое дъх. Усмихна се.
-Трябваше ли да го убиваш? – попита Магдалена.
-Той чакаше тази нощ от...края на миналия свят.
-Не, не Лот. Витус.
-Не го убих.
-Подмами го.
-Имаше избор.
-Помисли си, че може да те спаси.
-Разбира се, че не можеше.
-Но ти успя да го повлечеш.
-Той имаше избор!
-Защо?
Яса се изправи. Не отговори. Рече само:
-Време е да си тръгваш! Засега сме квит!
Магдалена разкъса Социалната си маска.
Яса се опита да скрие усмивката си. Не успя. Беше неволна усмивка. От възхищение.
***
Едва когато Яса стигна стаята на Валио изпусна сълзите си.
С ридание разкъса своята Социална маска. После дрехите си.
Изтръгна кървавия кол от гърдите на Валио. Захълца.
Избърса с длан сълзите си. Нацапа се с кръв.
Опита се да си представи Витус жив.
Светът с него нямаше да е същият. Нямаше. Той имаше атавистично лице.
И с времето щеше да ги наложи.
Може би да върне назад времето.
А може би – да го пришпори. Но щеше да разруши съграденото.
И да наложи чертите си на мястото на нейните.
Ревнуваше ли? Да.
Мразеше ли го? Не. Дори го обичаше.
Боеше ли се от него. Доста. Едва сега си го признаваше.
Имаше ли право да го отстрани?
Светът има нужда от Социалната си маска, която той разкъсваше.
Тя беше по-силната. Но направи ли го?
Тя само изпи отровата.
Не я даде на него.
Този ред от мисли изобщо не я утеши.
Пое си дълбоко дъх.
Лицето й се вкамени.
И едва сега придоби израз.
Свали вишнево червения сатенен халат на Валио.
Облече го и седна по турски в креслото й.
Светът има нужда от Социалната си маска.
***
Свещеникът стоеше на колене пред иконата.
Беше издъхнал. Неотдавна.
Усмихваше се. Изглежда беше почувствал, че Магдалена е вече свободна.
Очите му вече не тъжаха. Магдалена ги затвори.
После зае местото му.
И продължи молитвите му.
Няма коментари:
Публикуване на коментар