Един от
тълпата
Няма ме, какво ли
диша и говори,
пулсира, плаши
се, мълчи,
държи се на
проядения корен
Кое кафето пие
рано,
обявите за работа
чете,
с перо разчепва
стари рани
и още кръв от тях
тече,...
и текват думите,
и чуруликат, и ухаят,
и краят се
отлага, има и мечти,
опомня се,
пробужда се, желае,
прегазено
копнение шепти,
а шепотът във
крясък преминава,
откъснат от
гърдите е почти,
но миг пред
страховитата изява,
съзнава, че
безсилният крещи.
И свива вопъла
като бележка,
написана на
смачкан лист,
безкрайно е,
безкрайно тежко,
потъпкан да
останеш чист.
2001
Из "Ecce Homo Блус" - социална лирика /1999 - 2010/
Няма коментари:
Публикуване на коментар