Калиграфията не е заразна. Заблуждавал съм се за болестта. Прочетох напоследък всичко за нея. Касае се за психическо заболяване представляващо голяма обществена опасност. От деца знаем за нея, симптомите изучаваме още в началото на учебното ни развитие. Сърбежи на пръстите, желание за рисуване на букви. Сърцебиене, топли и студени вълни. В случаи екзалтация и опиянение. Причините за болестта са все още неустановени. Има различни научни хипотези. Вероятно се отнася за рецидив от миналото. Цели епохи се е налагало да се пише на ръка, а това е оказвало своето влияние върху разделението на езиците. Будило е конфронтация и неразбирателство. Неясни букви са съсипвали животи, дори са предизвиквали войни. Дълго след стандартните електронни шрифтове е продължавало да се пише на ръка. Пръстите на калиграфите са се изкривявали, гръбначния стълб, нанасяло е поражения на очите и на психиката.
Дълго не е било приемано като болест, а като ексцентрична проява, която дори е будила симпатии.
Изписаните ръкописно букви разкриват голяма част от характера, заложеното в теб. Разкриват силна емоция, което някога дори се е харесвало, но бурни са били времената, задръжките не особено големи. Отявления ексхибиционизъм се е приемал като нещо нормално. Постепенно тези перверзни прояви започнали да будят насмешка, да предизвикват вражди и обяснимо е, защото да показваш така явно чувства залегнали в теб е един вид, да ги налагаш над другия.
Доста изследвания са направени докато се докаже, че все пак калиграфията, за разлика от предишни векове когато ги е нямало стандартните електронни шрифтове, вече е напълно излишна и да се пише на ръка е болест.
Всички знаем това. Малцина сме наясно, че не е заразна.
Само засегнатите от нея.
В началото е шока и желанието. Срамуваш се от себе си. Криеш се, разбира се и се бориш със себе си.
Толкова палави изглеждат буквичките. Като танцуващи момичета са, някои са с балони в ръце, други са разтворили бедра, вдигнали ръце. Стъпят леко на пръсти, разкъсват смисъла който изказват. Текстът се превръща в красота. Престава да бъде себе си. Лудост е, безумие е. Гледаш ги и не вярваш, а после бързо омръзват. Пренареждаш буквите. Гледаш друг танц върху монитора, ако си направиш труда да ги изчетеш, а в това емоционално състояние е почти невъзможно, смисъл едва ли ще откриеш. Блъскаш клавишите, пръстите ти летят, лудуват. Сякаш свириш на пияно, като древните музиканти. Симфонии изпълват гърдите ти. Знаете ли какво видях в това състояние. Ще ви опиша, беше летен ден. Знойно пладне. Видях фонтани. А в тях заиграли дъги. Трепетни, разпадащи се. Искаше ми се да ги нарисувам. С букви да ги нарисувам. Точно това желание изпитах. Дори не осъзнах веднага пристъпа на калиграфия. Едва след като започнаха сърбежите по показалеца и средния пръст. Бях ужасен. Помислих си, че е от умората. Невъзможно беше да ми се случва. Откъде да се заразя! Все още си мислех, че е заразна. Все още си мислех. Засмях се, помислих си, че е от умората. Уплашен бях, няколко дни съм бил подтиснат, а после е отминало. Припомних си едва на следващата криза. Реших да потърся медицинска помощ, но осъзнах, че това е отчаяния краен вариант.
Калиграфията не може да бъде спряна по друг начин освен да се отстрани навреме болния орган. Ръцете.
Не желаех това да се случи, макар да ми беше ясно, че така болестта може да обхване цялото ми тяло и да ме изпратят в колония.
Там хората не живеят много. Мизерно е съществуването, лудостта предизвикана от заболяването ги прави агресивни, живеят като първобитни племена. Водят войни, избиват се с тояги и прашки. Гледал съм научно – популярни филми.
Колониите са един умален модел на човечеството страдащо от калиграфия. Във филмите са показани ясно последиците от разширеното разпространение на болестта. Ръкописът позволява да се ваят букви които съживяват мъртвите езици. И днес имаме различни езици, нямам представа колко са, навярно стотици, такива на каквито може да се произнесе сентенция за да предаде важност на изказване или да създаде интелигентен микроклимат в разговор, но тези езици са едни летаргични, мързеливи зверове, праисторически и далеч от реалния живот. Забавни са, но като играчка. Част от звуците им нямат стандартни електронни букви, но на островните колонии ги откриват. Ръката излиза от закона. Рисува буквата, на пръв поглед, нищо особено, но тези зверове се пробуждат. Започват войната си с официалния език който в крайна сметка е съгласието и мира на човечеството.
В по-стари източници за заболяването, прочетох, че тази опасност е силно преувеличена. Мъртвите езици просто са излезли от употреба като ненужни и няколко знака не са в състояние да ги възкресят, защото може да се намерят и заместители сред богатия набор от неизползвани електронни знаци. Реалната опасност от калиграфията е, събличането на нрава.
Перверзното показване на себе си, самоизтъкването на своята природа. Което е агресивна проява, а агресията поражда агресия.
Доста научни дискусии имаше още. Споменаваше се, че освен всичко е проява на мазохизъм и поведение разкриващо мания за самоунищожение. Някои го определяха като изкуство, а като всяко изкуство в основата му има хормонален дисбаланс. В съвременните изкуства, този дисбаланс строго се контролира, но е скъп бизнес. Позволяват си го само формираните отдавна големи производители на звезди, създадените от тях звезди или забогателите по друг начин. Свободното изкуство е в повечето случаи безобидна мания, към която би трябвало да спада и калиграфията, ако не нанасяше такива поражения на организма и ако не е била тъй разпространена в миналото.
В едно всички изследователи на калиграфията бяха единодушни. Болестта причиняваше големи поражения. Единственият начин за справяне с нея беше преждевременното й спиране чрез ампутацията на поразените крайници.
Увлечен в изучаването й не забелязах кога кризите й са отминали. Искаше ми се да напиша книга, доста смело и странно хрумване. За болестта, за себе си. Със стандартни букви да я напиша. За забавление да я напиша. Книга за щастието и самотността. Без да я показвам, разбира се. За това нямаше да ми ампутират ръцете, но и без друго се чувствам изолиран, по-изолиран ще съм от всякога. Желанието бързо се стопи. Буквите по екрана, приличаха на зяпнали и опулени маски. Разсейваха ме. Някакво тягостно чувство създаваха. Няколко пъти започнах и няколко пъти спирах и изтривах всичко.
После я срещнах. Не знам дали ще ме разберете. Изглежда заради походката й, приличаше на изрисувана с ръкописни букви. Висока, стройна, малки гърди. Черепът й идеален, представих си я с коси като жените от отминалото столетие. С руси и блестящи коси си я представих, с черни къдрави, с червени и прошарени. Очите й зад тъмни очила. Исках да видя изписаното зад тях. Очаквах ръкописни букви. Прочетох ги в усмивката й, толкова загадъчна беше, толкова нестандартна. Да се усмихваш така трябва да бъде наредено сред углавните престъпления. Казах й го, весело се засмя. И смехът й на ръкописен напомняше. А нощта беше прекрасна. Скучаеше и без друго и си мислех, че сексуалната ни игра нито ще се повтори, нито означава нещо. Така си е мислила и тя, но започнахме да се срещаме. Не много често, защото ангажиментите ни пречеха. Мислех я непрестанно. Мислеше ме непрестанно. Обеща ми някой ден да си пусне коса. Мечтаеше на глас. Говореше за дълги отпуски, за почивки сред островите и тогава ще си пусне коса за да видим и двамата какъв цвят има.
„Ще се разхождам като дивачка.”-смееше се-„Понякога мразя това време.”
На няколко пъти се съгласихме да се разделим, но не се получаваше. Двамата почти едновременно нарушавахме уговорката си. Уверихме се, че не можем един без друг. Обичахме музеите и руините. Гледахме филми за древността. За калиграфията не смеех и дума да обеля, но на няколко пъти тя спомена. Съмняваше се, че е точно болест.
Било е просто мислене на глас. Мигновена емоция и добре, че така се оказа, иначе не знам докъде щеше да ни доведе безумието ни.
Около седмица не бяхме се виждали. Мъркаше като коте по телефона. Сладка ми беше.
И тъй я желаех, че трезвата ми мисъл ме е напуснала. Взех един лист. Без изобщо да се боря с порива, четири часа отделих за да напиша разкривено:
„Обичам те!”
Мислех, че ще е разкошен подарък за тази романтичка. Сгрешил съм, за щастие. Шокирана беше. Крещеше.
После плака. Падна в краката ми. Държеше без страх от зараза поразените ми от болестта ръце. Молеше ме, молеше ме да потърся медицинска помощ.
Направих го. Ампутираха ми ръцете.
Галя я с протези. Щастливи сме.
Няма коментари:
Публикуване на коментар