Тя се разплака. Той й повтори, че е щастлив. Нищо, че ще забрави. След това пак се любеха. Накара я отново да му разкаже, вече без да плаче, без да прекъсва и да повтаря, колко виновна се чувства.
- Тази една-единствена нощ можеше да преобърне живота ти и да не си вече толкова печален. Имаше нужда от мен... - започна така, но си припомни желанието му, просто да разкаже коя е и откъде е.
Спечели с томбола възможност да си роди дете от самия Франсоа Вийон.
Никога не я бе блазнила мисълта да роди дете на гений.
Не беше се замисляла дори за подобна възможност. Знаеше, че богати и ексцентрични жени го правят. Струваше й се странно, а при нейните доходи беше и невъзможно.
Номерът на медицинската услуга, която ползва в този ден се оказа печеливш, но самата томбола не я вълнуваше преди да разбере за късмета си.
Не й се вярваше до последния момент, че се е случило и едва когато застана пред администратора на агенцията, която организираше оплождания от гении, осъзна, че наистина й се е случило.
- Всички нощи на Винсент Ван Гог са заети - изнасяше лекцията си администратора. - От половото му съзряване до печалния му край. За наше щастие имаше много свободни, преди да ги запълним с екскурзиантки, както ви наричаме ние шеговито или както е по-коректно бъдещи майки на децата му. Ще попитате как не оказваме влияние в миналото? Това разбира се не бива да се случи и десетилетия наред се борихме, докато получим разрешение за дейността си. Трябваше да докажем, че подобна среща ще бъде забравена от всички: от самия донор на своята гениалност, до случайните му познати, които може да са го зърнали някъде с непозната и малко странна за представите им жена. Паметта, както знаем всички е най-обикновен компютърен запис, който лесно може да бъде манипулиран, макар липсата на подобни възможности в миналото е оказало голямо влияние на историята и чрез нея на настоящето в което живеем. Все още сложно за нас беше проследяването на вероятните свидетели, в началото не разполагахме и с достатъчно средства за да наемем наличния ни персонал от професионални агенти, но въпреки това, дори тогава се справихме безупречно. Налагало се е да трием действителни спомени на повече от триста човека и за да не останат бели петна да създадем за всеки един нови спомени, при това без да са в противоречие със спомените на останалите в събитието.
- Но това сигурно струва скъпо, много скъпо.
- Уверявам ви: изключително скъпо.
- Нима има толкова желаещи, които да жертват толкова пари...
- Само за да родят дете на гении, ли? - въпросът на администратора прозвуча почти иронично. - Разбира се. Не се говори много за децата на Пърси Биш Шели, Бах, Киркегор, Леонардо Да Винчи и така нататък, просто защото имаме етично правило: дори самото дете да не знае, кой е баща му. Именитите родители са създавали през цялата история известни проблеми на децата си, а и на хората около тях. Често дете израства под сянката на гениалния си баща, без да оправдае очакванията на околните или възползвайки се от тях лесно лансира своята посредственост като талант. Често сравняван с баща си, синът губи индивидуалния си талант и дори по-даровит от предхождащия го, се превръща в жертва на сравненията. Историята помни и много случаи, когато пречката е преодоляна: дарбата на сина се развива независимо от дарбата на родителя, но значително повече са случаите, когато това не се случва и при масово разпространение на гениалност е възможно да се окаже тежко бреме за развитието на цялото човечество.
- И тези суетни майки, които са родили дете на някого само заради името му в историята, мълчат? - попита недоверчиво.
- В началото приемаха условието да бъде изтрита и тяхната памет и да забравят "незабравимата нощ". Имаше си обаче своите трудности. Много впоследствие разбираха, че детето не е от съпруга им или от партньора им, търсеха какво им се е случило и накрая разбираха. Адвокатите им, а това са много способни скъпо платени адвокати на влиятелни жени ни повдигаха сума обвинения. Оказа се, че подписите им и документираното съгласие е лишено от тежест, щом самите са забравили за него. След дълги съдебни, а после и законодателни битки придобихме правото да трием спомени само, ако екскурзиантка, извинете: майка, наруши етичното правило. После - лесно е и оборвана, защото всяка жена може да твърди, че има дете от кого ли не. И за да подсилим ефекта платихме на достатъчно да се правят на луди из медиите и мрежата и да твърдят, че са носителки на деца на Александър Македонски, Наполеон и кого ли още не. Сега е момента да ви кажа, че нощите с пълководците са най-сложни. Те просто са били заети и от самите тях, без намесата на внуците им от далечното им бъдеще. Повечето гениални артисти и учени, в началото имаха много нощи за експлоатация и си мислехме, че миналото е неизчерпаем източник на гениалност, но ето, че почти сме изчерпали ресурса си от най-именити. Наложи се на някои да вдигнем и стократно цената. Сега ви се отдава възможност да имате една такава запазена, твърде скъпа нощ. Последната свободна в живота на Франсоа Вийон.
Чела беше много от стиховете му. Впечатляваше я. Настръхна само като чу името му.
- Не разбирам... - изобщо не я вълнуваше това, което запита, но го направи. - Защо трябва да се прави секс с гениите. Това не е най-сигурния начин да се зачене от тях, нали?
- Най-несигурния, бих казал? - усмихна се администратора - Но какво да правим. Повечето нямат доверие в изкуственото осеменяване. Все си мислят, че са мамени. А и много жени си намират оправдание да имат сладостния спомен с една изключителна личност. Казват, че това подсилва усещането за майка на гения.
- Стават ли наистина тези деца гениални?
- Почти никое не се е изявило като гении. Времената са различни, може би сме постигнали всичко на което е способна човешката душа. Може би нямаме нужда от таланта им, а може би...-замълча.
- Както бащите им ще бъдат признати след смъртта си.
Администратора кимна. А тя чувстваше светомаеж и лудо желание. Не беше сигурна дали иска да роди дете на поета или да се срещне с хулигана, какъвто е бил през целия си кратък живот.
Оказа се по-очарователен, отколкото и фантазиите й го рисуваха.
Докато пиеха и танцуваха й се искаше да стане малка като юмрук и да влезе в сърцето му.
Да тупти в него и да го вдъхновява.
Капки вино блестяха по настръхналите косми на необръснатото му лице.
Говореше високо, изразите му бяха груби и очарователни. Държеше се пренебрежително с нея, но дори това й хареса. Освен това, чувстваше, че й е мил, че е едно трагично дете на времето си.
Съжаляваше, че скоро ще свърши животът му, който той толкова първично и естествено, а в същото време красиво като никой друг от времето й, обичаше.
Не такъв беше онзи почти безличен, тих и отнесен приятел от неговата компания. Стоеше встрани, сякаш не присъстваше. Витаеше в облаците, а по лицето му беше изписана пустош. Беше пила, затова го заговори, а после забрави за Франсоа.
Франсоа също забрави за нея, за някаква си минутка, без някой друг да е трил паметта му, освен виното и лекомислието му...
- А каква е гаранцията, че гения ще поиска да прави секс с туристката? - беше попитала администратора.
- О, жени! Не знаете, че цялото време е работило за вас! При техниката на прелъстяване, която сте развили с времето. При грима, при имплантите, които увеличават най-изкусителните нотки на естествения ви аромат няма мъж в историята, който да ви устои...
Като, че ли не важеше за Франсоа или поне така изглеждаше.
- Той си е такъв, но те хареса. - рече й онзи негов странен приятел. Искаше да прозвучи весело да я окуражи, но не можа да прикрие известната болка в гласа си. Ревнуваше, макар да не си признаваше ревнуваше.
- А ти? - попита го предизвикателно. Виното. Твърде много пи.
Младежът наклони глава смутено. Това й хареса. Даже я извади от кожа. В най-приятния смисъл на думата. Не беше виждала подобен мъж. За смущение от другия пол само беше чела, а Франсоа в това отношение сякаш беше роден във века й.
- Какво аз?
- И ти ли си като него?
- Не мога да се сравнявам с Франсоа.
- В кое? В поезията или с жените?
Не й отговори. Само наведе глава. Съжали го, почувства се жестока. И зададе сходен въпрос за да замаже смисъла на предишния:
- Пишеш ли?
- Не. Не...-позасмя се. - Знам да чета, но не ме бива да пиша.
Попита го за името, колкото да разбере дали и той не е оставил такова в историята.
- Пиер?
- Чий?
- Ничий.
- Нима?
Намръщи се, толкова болка изписа, че му повярва.
- Наричат ме Пиер Отнесения. И това е цялото ми име. Макар изобщо не съм отнесен.
- Наистина не си - рече му, макар едва сдържаше смеха си пред уместния му прякор. После пиха още.
После тя си спомни думите на Франсоа. Обърна се към него. Попита го за музите му. Беше доста пийнал и май каза истина, която сам не съзнаваше:
- Повечето забравям. Знам, че е имало някоя, говорят ми за нея. Но как сме изкарали нощта не помня.
"Този няма нужда някой да му трие паметта. Прави си го сам."
- И няма нужда от мен. Ти имаш! - рече го на себе си, но в лицето на непознатия младеж. Прие го като приключение. Избра го пред гения. Този безличен, свит в себе си, объркан мъж.
Оказа се по-добър любовник от всички във времето й.
Не, че знаеше и умееше колкото тях.
Душата му го правеше на едно с тялото.
Правеше го отчаяно.
Искаше повече, а пиеше.
Край извора от жажда, като своя приятел, умираше.
Плачеше за любов, докато правеше любов.
После й говори много.
Самият не знаеше колко има за разказване.
Всичко в живота му беше обратното на тази нощ, но би го обикнал, само при мисълта, че може да изживее подобна.
Толкова откровен беше, че му разказа всичко и тя.
- И без друго ще изтрият паметта ти, жалко!
- Ще е само паметта? - усмихна й се и не го разбра.- Без да се надявам на спомен имам само този миг, прекрасното сега.
Разделиха се с дълга целувка.
Няколко седмици не излезе от дома си.
Искаше й се да изтрият и нейната памет.
Навсякъде го виждаше, струваше й се, че ще го срещне.
Ще се яви призрака му, ще се окаже също екскурзиант във времето, който само се е шегувал с нея.
Струваше й се, че ще срещне някой от далечните му правнуци и той ще се окаже пълно копие на погребания преди много векове във Франция жалък неудачник.
Минаваше й през ума, че е толкова пренебрегнат от живота, че го е пренебрегнала накрая и смъртта.
И той се скита и до днес.
Спря да ходи на работа и да се облича.
Стоеше гола, с цели часове пред огледалото.
Искаше й се да види тялото си през очите му.
За да изпита щастието му при вида на тази красота.
Защото само това щастие би било способно да я накара да изпита щастие и сега.
Мислеше си, че ще умре. Не умря.
Просто влюбена в неподходящия жена.
Преболедува. Спаси се.
И когато излезе отново сред хората. Видя десетките книги на Пиер Отнесения.
Стотиците научни студии посветени на него. Стотиците биографични филми и трилардите резултати за името му в мрежата.
Администраторът не искаше и не искаше да разбере:
- Вие заехте последната свободна нощ на Пиер Отнесения. Запознахме ви с биографията му. С най-точната: лично изготвената от нас. Не би трябвало да сте разочарована.
- Възможно ли е да съм останала в паметта му? - зададе за десети път въпроса си.
- Категорично: не!
- Но в тази поема... - тя вече хленчеше - Това съм аз, разбирате ли: познавам се. Това е моят белег, вижте.
- Не помни нито вас, нито коя да е от хилядите курортистки...които са му родили деца. Никоя от вас не е оказала влияние в поезията му.
- Но той не пишеше!
- Писал е почти от дете. Все така нежно, все така страстно...
Започна да отгатва. Макар с изтрита памет е бил толкова дълбоко впечатлен от изживяването им, че е написал онази гениална поема за нея. Останал е в историята и с това е привлякъл курортистки. След срещата си с всяка от тях, паметта му е била изтривана, но вдъхновението е оставало. И може да е ставало така с всички признати гении. Всички говорят за музи, без да могат да ги обяснят. А ако наистина са ги срещали, без да помнят за тях. Първо една, която е повличала и останалите.
- Франсоа като се напие не помни жените с които прекарва нощта...Каза, че те са му музи.
- Какъв Франсоа? - попита я учудено администратора.
- Как какъв? Франсоа Вийон. Самият Франсоа Вийон. Приятелят на Пиер Отнесения.
- Слушайте, госпожице. Не съм чувал и прочел нищо за никакъв Франсоа Вийон. Объркана сте. И друг път се е случвало.
- И друг път ли?
- Да. И мога да ви препоръчам терапевт. Желаете ли?
Тя се замисли, късо се засмя и рече:
- Не. Всъщност не ми е необходим.
Няколко часа мисли за детето, което носи. Обичаше баща му. Но реши да не го роди. Щеше да е едно от многото. Исторически стереотип. Някъде другаде наоколо имаше мъж и разум, който повече се нуждаеше от настояще.
Няма коментари:
Публикуване на коментар