Насилникът винаги създава чувство за вина

    

    Насилникът винаги създава чувство за вина. По това ще го познаете. 

Мълчах, мълчах, исках да го прочета, да го чуя.

Защото е азбучна истина, защото трябваше да се започне от него и да се добавя всеки следващ ред, ако изобщо се търсеше решение.

Всичко започва от точка А:

Чувството за вина. Насилникът (в това число перманентния битов насилник), създава и поддържа чувство за вина. Жертвата може да не е докосната, тя трябва да се чувства виновна, за това, което й се случва, за това, което тя го кара да прави с нея.

Това е общото при всички насилници и е особено подчертано в битовите.

Желанието и развитото умение да създават чувство за вина.

Не ТАТУИРАНИЯ ПАТРИОТИЗЪМ.

Тристишието (да го наречем "тристишие") за татуирания патриотизъм е всъщност пример за създаване на чувство за вина.

Сигурно са с десетки пъти повече момчетата с патриотични татуировки, особено в провинцията, които се трепят от работа за да гледат болни родители със забавени пенсии; по 8 часа наливащи бетон и по още 4 мъкнещи каси с хляб за да свържат двата края, да изпълнян и синовен, а и семеен дълг, защото и те си имат деца.

За тях няма времеубежища; животът е истина, с която се борят, има само настояще.

И тези момчета, трябва да се чувстват виновни, че имат някакъв идеал, а този идеал е афиширан като насилие от "загриженото общество".

Почувствах се и аз виновен, заради фланелката, на която съм на профилната си снимка (имам и две Русия, много ги обичам).

Много пъти прочетох тезата, че всички осмиващи 60-те дни "интимна връзка" са за насилието на жените; всички, които са срещу Истанбулската конвенция са за насилието над жените.

Дори невинни шеги из социалните мрежи и блоговете се превръщаха в повод на злобен хейт от страна на "защитници".

За всички тези "защитници" мога да кажа, че прибягват до основната манипулация на битовия насилник: СЪЗДАВАНЕТО НА ЧУВСТВО ЗА ВИНА.

Изпита ли веднъж вината жертвата, особено в случаите когато няма вина, тогава насилникът може да прави всичко каквото си иска с нея.

Това е точка "А".

Заглавието на новия ми сборник разкази ще е нестандартно.

Разказите са стари, писани през годините; част от тях ще засягат темата за битовото насилие, други за социалните несправедливости, за бунтът на личността; общото всички е, че ще са в

ПЪРВО ЛИЦЕ, ЖЕНСКИ РОД

Една героиня ще говори от свое име. "Аз" ще е жена.

Разказите са мои. Мъж съм. При това хетеросексуален, но през всичките тези години, за да напише тези разкази съм си позволявал да пиша "Аз" от женско име.

54 разказа, на колкото години ще бъда, когато вече е излязла книгата, а това е много, показва времето, в което съм си позволил да ЗАБРАВЯ СЕБЕ СИ и да позволя на ЕМПАТИЯТА В МЕН да пише.

Напук на патриотичната фланелка и субкултурния стереотип, че патриотите сме насилници: писал съм толкова, толкова много в първо лице, женски род. Без кампании, без Истанбулски конвенции, без някой да ме учи какво изживява жената и че има нужда от моята съпричастност.

Колебая се между три заглавия:

ПЪРВО ЛИЦЕ, ЖЕНСКИ РОД

В ПЪРВО ЛИЦЕ, ЖЕНСКИ РОД

или

БЪЛГАРИЯ - В ПЪРВО ЛИЦЕ, ЖЕНСКИ РОД

Защото България е една алегорична жена у която НАСИЛНИЦИТЕ искат да създадат чувство за вина, заради българщината й.

Харесване

Коментар

Споделяне