Прогизнали сенки

Колаж: Стефан Кръстев

Буташе количката изхвърлена от някой супермаркет още от онези времена. На няколко пъти през годините я беше боядисвала. Два пъти и я бяха откраднали и често сънуваше, че непознат млад благодетел решил на свои разноски да й прекара алармена система. За реклама на фирмата си която произвежда най-сигурна защита срещу престъпни посегателства на движимо имущество. Обичаше си количката. И бала пари изхвърлени от наркотрафикант – беглец в последният момент преди да

бъде арестуван, тя пак нямаше да си смени количката. Щеше да си я пази и само с нея да се разхожда. С парите можеше да си купи толкова други неща. Първо очила, изкуствени челюсти за фасон. Намирала беше, но никога не й бяха по мярка. Само й разраняваха венците. Умееше да къса месо и без зъби, също да дъвчи и най-коравият хляб, но все пак вълнуваше я облика й пред обществото. Знаеше си, че е грозна картинка и в един такъв прогизнал ден, намацан до уши с кал, пръскащ ситни капки като през спрей, тя се явява пред очите на някого само за да изличи и последната следа от добро настроение. Знаеше го много добре и не можеше да направи нищо по въпроса, освен да намери бала пари изхвърлени от наркотрафикант – беглец в последният момент преди да бъде арестуван. Тогава поне щеше да си сложи чене. Сега можеше само да не си отваря устата, за да не пръска повече отколкото и без друго пръска. Близо беше „Дъскорезницата”. Там вече тузовете се бяха нарязали като дъски. Тези тузове представляваха жалка картинка за всяко нормално съществуване, но в сравнение с нея си бяха истински тузове. Поне имаха винаги пари за евтина водка. И за всевъзможни други буламачи. Понякога я черпиха, но днес щеше да си поръча сама. Намерила беше достатъчно бирени бутилки. В „Дъскорезницата” ги приемаха. Още четиристотин – петстотин метра и щеше да се стопли. Не, че й беше студено, но съзнаваше, че би трябвало да е студено. Тези смахнати дъждовни дни не означаваха нищо за нея. Винаги и бе така, както на останалите в подобен ден. Когато лете се чудат какво да си съблекат от гърбовете и задниците, тя пак си ходи облечена по същият начин. И се чувства по същият начин. Разкаляна, разпадаща се и леко трескава. Очите я парят, главата я наболява, а обувките и жвакат като големи крастави жаби. Навлечена е и през лятото с няколко чифта дрехи един върху друг, но и е студено. И знае защо.

Мислите са ми студени и страховете. Нямам от какво вече да се боя, а се боя. И потта ми е студена. Студена е като този дъжд. Залива ме от глава до пети. Имам чувството, че и въздуха около мен се поти. И сянката ми се поти. И все й е студена потта. Студена като декемврийски ситен дъжд. Да, ама зимата не ми става по-студено. И зимата си е същото лято. Без разлика. Сигурно потта ми е студена за да ме пази. Спестява малко топлинка. Ето и сега, не ми е по-трескаво от юли. Гледам ги какво са се сгушили под качулките си, свили са се като дядовият, тресат се и разбират как се чувствам аз и лято. После се прибират и забравят. И ако ме видят от прозорците пак им става студено, а аз не искам да им става студено. Не искам да ме мразят и ще се радвам на нещастието си, ако си го нося сама. Има си и добри страни. Ще ида сега, ще си върна бутилките и те ще се съберат за една водка. Фалшива, ама много разбирам аз от вкус…И вкусът ми е като чувството за топло и студено. Не различавам една храна от друга. Виждам разни неща докато ям. Или вещици на парапет на зелени точки или мъхнати бели създания с перки, натрошени къщи, бой ама много здрав бой на ринга и разбирам, че храната е добра, ако боецът с нашият национален флаг на гащетата смаже другият. Падне ли, на другият ден ще ме боли корема. И после ще ми е разранен от бърсане задника. Сигурно като не чувствам топлина и нямам вкус съм един вид сляпа. За това и още се чувствам нещастна, а трябваше отдавна да съм свикнала. И да се радвам на добрите страни. Като тази, че сега ще си- купя водка. Живи и здрави да са тузовете, че като се напият трошат бутилките с бира, та в „Дъскорезницата” приемат моите. И трябва да се гордея, че по-нещастен от мен няма. Имало много дрипльовци и бездомници. Да, има, ама аз съм по-дрипава и по-бездомна. Защо ли, ами не знам защо, ама съм по-бездомна. Защото така.

Тежа деветдесет или сто килограма. С няколкото кила дрехи по гърба още повече. Да се чуди човек с какво се тъпча. Сигурно фотосинтезирам. За това ми е винаги толкова студено. Поглъщам светлината и топлината и пълнея. Това ще да е. Храня се, смилам ги и раста. Освен това бия половината от тузовете на канадска борба. Не могат да се начудят. Питат ме на колко години съм, ама аз де да знам. Не ги броя. Не се отличават. Всеки ден си е Нова година. Сутрин не ми се събужда от махмурлук, по обед празничното чувство се възвръща, защото все намирам нещо. Вечер празнувам, за да забравя колко ми е скапано. Всеки ден съм прогизнала. Всеки ден ми е хладно и ме тресе. Всеки…Пак се вкисвам, за нещяло. И това ми се случва всеки ден. Как да си броя годините като нищо не се променя, като нищо не ги отличава една от друга. Ей това, е.

Трябва да се гордея, че съм кралицата на мизерията…Мога да си направя и картонена корона, ама и тя ще прогизне. Без да вали като днес ще прогизне. От главата ми ще прогизне. От вътрешността на мислите ми. Ето защо съм най-нещастната.

Изхили се мощно. И забеляза контейнера. Имаше куп парцали навън.

Ето слука. Като се прибера в мазето ще ги поразгледам. Ще запаля с някои от тях печката. Други ще преправя. Ама това си е цял бутик. Сигурно друг клошар ги е изхвърлял. А аз му ги прибирам. Те и клошарите са си състоятелни граждани спрямо мен. Лете поне някои от тях се печат, а ей ги колко дрипи хвърлят. Нормален човек не може да е държал толкова парцаливи дрехи чак до днес. Клошар е бил. А аз съм клошаря на клошарите.Защо се вкисвам. Трябва да се радвам сега. Ще си запаля печката с най-дрипавите, а от другите все ще измисля какво да направя. Цяла нощ ще се забавлявам докато творя от тях и водката ще ми върви бавно…Господи, защо съм толкова вкисната. Не бива! Трябва да се радвам. Сама съм си виновна. Никога не съм се радвала както е трябвало и за това съм загубила всичко. Ето и сега не осъзнавам. Пак съм вкисната. Пак съм много, много вкисната. Дали има някой по-нещастен от мен? Не смея и да си го помисля, че то тогава ад има и на земята. Запремята ловко вързопите. Количката се препълни, замалко да се преобърне, но я подпря с ръка. Последният вързоп доста й натежа. Сърцето й радостно заподскача. Това във вързопа не можеше да са само дрехи. Надяваше се някой да си е изхвърлил старите гири. Щеше да предаде желязото още утре. Нещо такова ще да е. Дано не е някой разбрицан стар радиоапарат. Не, той не тежи толкова. Ами ако е каса…На някой наркотрафикант…О, стига, дано да е гири. Сигурно е нещо от този род. Тежеше. Сигурно петнадесет или двадесет кила. Може и повече. Не си знам силата.

Осъзна, че е затрупала с вързопите бутилките. Изпсува мощно, а после махна с ръка. Мазето което обитаваше, не беше далеч от „Дъскорезницата” първо щеше да огледа плячката, а после да иде. Току виж, било за късмет. Може това дето тежи да е нещо което ще залъже някой от тузовете да купи.

Количката скърцаше и затъваше от тежестта. Едва я дотътри и внимателно я свали по трите стъпала към мазето.

„Трябваше първо да те разтоваря. Колко съм разсеяна. Добре, че не си счупи краче, ох, колелце, че без теб какво ли ще правя…Само ти си ми…”

Запали свещите. Разпиля единият вързоп. Стари гащи и прочее. Нищо не ставаше. Много накъсани, а и оядени от гризачи. Добра подпалка. Натъпка печката.

Ръката й посегна към тежкият вързоп, но се отказа. Не смееше. Знаеше, че ще е разочарована. Искаше да трая надеждата по-дълго.

„Няма да ми се случи. Няма да намеря нещо дето да става за продаване…Аз имам най-скапаният късмет…”

Във вторият вързоп си хареса един пеньоар.

„Хм, с това ще съм почти секси, ама трябва да съм по-слаба поне с шейсет кила. Няма да го хвърлям. Ще си го пазя, ако отслабна някога да си го слагам. Останалото и без друго не става за нищо.”

Третият вързоп имаше бебешки дрехи. Намери обаче и нощна шапка. Истинска находка.

„Ще си пазя и дрешките за деня в който стана бебе…”

Печката вече бумтеше. Положи до нея пеньоара, бебешките дрешки и нощната шапка…”

Провери дали не е счупила бутилките в количката.

Не й се искаше, но разстели и последният вързоп.

Оказа се, че не е вързоп, а смачкан, много стар, много дрипав и прогизнал шушлек.

В него имаше човек.

Вече не беше жив.




Хорър, трилър, социална драма