Мол 2099


Докторът наистина е доктор, не че ще повярвате. Но ако преди две години не беше трампил дипломата си за чифт продънени кубинки, щях да му кажа много, много сърдито да я използва за други цели, за които е необходима ненужна хартия.
Не може да съм бил болен, не. В никакъв случай.
Аз не се разболявам. Никога. Забравил съм технически как се боледува. Както съм забравил как се люби, как се пише, как се чувства дупето в нови гащи, как се държи бръснача и още какво ли не.
От края на двадесети век не съм боледувал. Но тогава още си имах дом, имах и работа, при това май не печелех зле. Но и какво е зле съм забравил. Иначе отдавна щях да умра. Не че не исках, когато те ме напуснаха. Жена ми и невръстното. Беше на три. И името съм му забравил. Помня обаче, че е момче.
Не ме разбирайте погрешно. Радвам се, че си тръгнаха. С мен щяха да стигнат до никъде. Не че не си обичам живота. Напротив, обичам го. Това не забравих как се прави. Да обичаш живота си е
вродена дарба. Който си го може, може си го. Но този живот просто не е за тях.
Онзи ден просто бях неразположен, това е. Вярно, навън беше сигурно сто под нулата. Стоката в мола беше тъй замръзнала, че ми наряза пръстите, докато я прибера. А кожата ми е толкова дебела, че и нож трудно би я наранил. Можете да си представите какво е било.
В кой мол пазарувам ли? Ами това трябваше да е черна шега. Моя и на доктора. Така наричаме боклукчийските контейнери. Но с течение на времето и нарастване на благосъстоянието ни се оказа, че молът си го бива. И не е никаква ирония, че го наричаме мол. Всичко се намира в него. От технически характеристики на стенобитни машини, до стари радиоапарати, фотографски принадлежности, понякога – доста прилично облекло, марков алкохол дори.
Правя се, че не обичам да използвам храната, но това е за пред доктора. Пък и все ще предам старо желязо или ще пробутам някоя вещ за кинти на колегите и ще си купя сирене и хляб от по-скромен магазин. Знам, че докторът ме лъже, като ми каже, че това или онова е купено и мога спокойно да ям. Но… правя се, че му вярвам. Така ми изглежда по-достойно.
Да си кажа правичката обаче, повече се преструвам, че се срамувам. Претръпнах, а и не от себе си трябва да се срамувам. Отучих се да не харесвам, но това не забравих съвсем. Все се намират неща, които толкова не ми харесват, че ако бях на мястото на хората, които ги вършат, наистина бих се засрамил.
Казах ви, че си порязах пръстите, докато се опитвах да издърпам нещо замръзнало в контейнера за боклук. Знаете ли какво се оказа? Срам ме е даже да го кажа. Наистина, много ме е срам.
„Марсиански хроники” на Рей Бредбъри. Мисля си, че е станала грешка. Не може да е друго. Не си правя илюзии за днешната реалност, но това ми иде прекалено. Била е сигурно в някаква стара чантичка. Забравена, хората ще си я търсят и няма да разберат къде е. Не мога да допусна, че е съзнателно.
Сега я чета. Стигнах до „Ъшър 2” и спрях. Буквите пред очите ми се размазаха. Като че ли се превръщаха отново в мастило и потичаха по страниците. Не, нищо й нямаше на книгата. На мен ми ставаше нещо. И знам, че е виновен докторът.
Като се прибрах тогава, ми каза, че съм зле. Пихме малко, закле ми се, че е купил водката. Миришеше на гума и спарени чорапи. Стана ми още по-зле, а той: не било от водката, простудил съм се. Зарови из найлоновите чантички и измъкна едни ампули.
Възпротивих се, дори го попитах кой му е дал дипломата. Как ще пия хапчета, като съм поел алкохол. Той пък разголи двата си останали зъба и ми рече да не го уча. Тези лекарства не влизали в опасна комбинация с алкохола, най-много да действат по-слабо. Но пак по-добре, отколкото без тях, защото съм бил сдухан дъртак и нямало да издържа. Той е дъртак! Аз съм на четиридесет и осем.
Преструвам се на по-стар, че така по-приляга за един бездомник.
Спорим малко, но ме убеди. И сега съм по-зле. Много по-зле. Бих го осъдил за лекарска грешка, ако отдавна правата му да практикува не бяха отнети. Вярвах му, че онова в миналото е било съдебна, не лекарска грешка, но сега се съмнявам.
Не само буквите, всичко пред очите ми тече. Като в цветен водопад съм. И земното притегляне ту отслабва, ту става по-силно. По едно време се озовах в замъка „Ъшър”, но това беше само сън. После ми поникнаха пипала, видях се в огледалото и бях малко зелено човече. Плувах в кладенец. Накрая погледът ми се проясни.
Надигнах се, огледах се. Странно! Много странно! Гаражът, в който живеем с доктора, си беше същият, но аз… Трудно е да се опише. Като че ли от сетивата ми бяха останали само очите. Не долавях ни звук, ни мирис, ни кожата ми усещаше нещо. Нямах воля и над движенията си. Не, не сънувах. Не ме питайте как го реших, но наистина не сънувах. Плавах из помещението, носих се. Накрая преминах през вратата, без да я отварям…
И се озовах в лудницата. На това поне ми заприлича. Над главата ми ниско пикираха две червенокоси с метли. Около хиляда и осемстотин човека са стъпили на невидим ескалатор в лявата част от полезрението ми и той ги изкачва. Все едно са виснали във въздуха и по израженията им мога да съдя, че това не ги впечатлява особено. Някои имат антени; други нямат очи, а реещи се разноцветни светулки в горната част на черепа. Облеклата им – от оскъдни, до напомнящи скафандри на бактериолози. Разбира се, имаше и зелени човечета. С по една и с по осем антени.
Преди да успея да си взема дъх от удивлението и да се попитам: „Къде, за Бога, се намирам”, пред мен се материализира Консултантът. Хубаво момче, имаше и криле, но не напомняше на ангел, а на мишка. Поздрави ме учтиво, с почит.
И странно, обърна се към мен по име и фамилия.
- Сигурен ли сте, че не грешите? – попитах го.
- О, не. На Марс е невъзможна грешка. А вие сте един от крупните ни акционери.
По сервилната му усмивка разбрах, че е истина и че в никакъв случай не сънувам – крупен акционер на Марс съм и се намирам на далечната планета. Тогава си спомних…
- Господи! – възкликнах, а после: – Но как, за Бога, се озовах, тук?
Момчето видимо се притесни.
-          Съжалявам – каза с треперещ глас. – Аз съм само Консултант. Правят се проверки… служба „Сигурност”… като ви засякохме, проверихме всичко за вас, следите ви се губят в началото на двадесет и първи век… Но не е от моята компетенция. Каквото пожелаете да си купите от нашия… от вашия магазин… Прощавайте… Аз ще ви насоча, най-добре…
- Сега се успокой -  усмихнах се, – ти си вършиш добре работата, а с онези от служба „Сигурност” лично ще поговоря, като му дойде времето. Сега се отпусни и ме разведи наоколо. Все едно съм външен човек и не знам нищо, все едно съм от времето, от което ми се губят следите.
Консултантът се съживи и ме поведе. Не му млъкваше устата, както и трябваше. В началото се потисках да не издам с възклицание удивлението си, а после правех опити да го сторя и не се получаваше.
Някога се озовах на улицата след жилищна измама. Ипотекирах всичко, поверих по-голямата част от парите си на съдружника си. Той изчезна. Чухме се веднъж по телефона, обясни ми, че не е искал да се получи така, че начинанието ни изглеждало сигурно, че сам той се е разорил… И дори, за да изкупи вината си към мен, прехвърлил на мое име парцела си на Марс.
Оказа се, че собствеността ми била напълно легитимна. А планетата Марс е превърната – цяла, в един огромен мол.
Продаваха се космически скутери и машини за вземане на лични решения.
Продаваха се криле – такива, с каквито разполагаше консултантът ми, и автомати за антигравитация.
Детектори за въображение, които, прикрепят ли се към слепоочията, можеш да си представиш много реалистично олимпийските богове – с шепота им, аромата им, докосванията им.
Продаваха се щастливи спомени. Записите върху мозъка вече представляваха нещо рутинно и дори никой не учеше – който можеше да си позволи, си купуваше знания и умения.
Продаваше се музикално чувство. Това, в миналото – божествено дарование, вече беше добре изучен химически баланс, който можеше да се коригира чрез имплантирани нанороботи.
Продаваше се и чувство за хумор. Работеше на същия принцип.
Летящите метли, които първо видях, попадайки на Марс, бяха хит сред домакините. Возилата сами се насочваха към необходимия щанд, правейки анализ на битовата необходимост и предложената стока. Така се печелеше време, а и се преодоляваха огромните разстояния в магазина. Разбира се, стоката можеше да бъде разгледана дистанционно и доставена до дома чрез телепорт, но да лишиш една жена от обикалянето на магазините е все едно да отнемеш Фобос и Деймос на Марс. Планетарният баланс на цялата Слънчева система би се нарушил. Освен това на спътниците се намираха административните сгради на мола – Марс, офисите и жилищата за отдих на крупните акционери като мен и какво ли не още…
За луксозната ми вила на Фобос и за супер модерния офис на Деймос са били полагани ежедневни грижи, нищо, че никой не ги е заемал. Във вилата ми дори имало назначен робот, който да си почива вместо мен – като крупен акционер явно съм бил твърде зает, че да имам време за почивка.
Емоциите вече ми дойдоха в повечко и реших да заема мястото на робота, който си почиваше вместо мен.
Чувствах обаче, че няма да заспя. Не съм свикнал на тези модерни развлечения, не искам да се въртя в леглото, в този магазин не може да няма книжарница. Попитах Консултанта за „Марсиански хроники”, а той в началото не разбра за какво иде реч, но имплантираните в мозъка му процесори бързо откриха необходимата информация.
- Съжалявам – рече ми. – Тук всичко е търговия, а книгите днес не се купуват и не се продават.
- Нямате книги! Да не сте ги изгорили! – крещях от ужас.
- Не, не, не… Има, но в библиотеките, на Земята.
- Кога е следващият полет?
- След петнадесет минути, но… – не успя да завърши.
- Какво „но”?
- Той е пътнически, дори бизнес класата е под вашето социално ниво, а понеже ви нямаше, вашата яхта… Аз съм само консултант – започна да се оправдава.
- Нямате ли електронни книги?
- Имаме, но сървърите на Марс…
Въздъхнах, а младежът гузно се усмихна:
- Разполагаме обаче с прочита на цялата световна литература…
И ми обясни. Сядаш под нещо като фризьорска каска и ти записват върху мозъка, за петнадесет минути, която си искаш книга. Все едно, че си я прочел, без да си я прочел. Било скъпо, но не и за мен.
Махнах раздразнено с ръка. Тогава се появиха от охраната. Бледи и с виновни разсъждения. Започнаха да ми обясняват за някакъв бъг в телепортите. Уверяваха ме, че съм единственият, който е преминал безпрепятствено, но вече са го открили, взели са необходимите мерки и до петнадесет минути щял да бъде затворен.
Не исках да ги слушам. Дразнеха ме, за това и попитах робота на щанда пред очите ми що за хапчета продава и не ли им е мястото в аптеките.
- Не -  отвърна ми Консултантът, – това е нова разработка костюм за пътешественици. Поглъща се и пази от студ и пек за 30 дни. Независимо дали ще ги прекараш на температура минус или плюс 70 градуса, телесната ти температура остава 37. Освен това отделя електронни импулси, които засищат глада и седмица можеш да не поемаш никаква храна, без това да се отрази на здравето ти.
- Искам! Дайте две опаковки.
Консултантът направи учудено изражение, но не посмя да ми каже нищо. Прибрах лекарствата във вътрешния джоб и се обърнах към момчетата от сигурността.
- Още ли е отворена дупката, през която минах?
- Да, но е въпрос на минути…
- Водете ме към нея – рекох твърдо и момчетата изпълниха.
Озовах се отново в гаража. Сетивата ми вече нормално функционираха. Чуваха се крясъци и пиянски песни. Миришеше на пикоч и на застояло. Кожата ме сърбеше. Седнах на леглото. Запалих газовата лампа. Бръкнах в джоба, извадих и огледах опаковката на хапчетата.
- Значи не е било сън!
Скърцах със зъби. Беше студено. Извадих едно хапче, доближих го до устните си, после раздразнено го хвърлих.
Не ме разбирайте погрешно. Друг път не съм правил нещо подобно. Аз само прибирам, нищо не изхвърлям. Но този път отидох до отточната шахта и пуснах през пролуката опаковките.
Легнах си на леглото. И разтворих „Марсиански хроники” на „Ъшър 2”.

Няма коментари:

Публикуване на коментар