Тя трябваше да е
на осемнадесет или поне на толкова твърдеше, че е, но изглеждаше на единадесет.
Не, не на толкова, какво говоря. Имаше нещо което отговаряше на годините й,
затворено в свитото тяло, то надаваше крясъци…
Също като
изпадналите в криза болни които връзваха и затваряха в стаите. Докато
успокоителните започнеха да действат някои крещяха.
А й не можеш да
си представиш какви жени имаше…Както и да е. Тя не беше при нас, а в
белодробното не далеч от психо-диспансера. Паркът между двете лечебни заведения
чувствахме като общ. Тя беше охтичава или нещо подобно. Не знам, не съм много
вещ в медицината. А тя не говореше много. Знаех необходимото, че не е заразна.
Малко обаче си вярваше сама, че е напълно безопасна. Понякога палеше цигара. И
никога не гледаше в очите. А колкото пъти ги срещнех ми замирисваше на тамян.
Тлееха по някакъв благороден, неземен бих казал, начин. Но не будеха свети
помисли, не. Лято беше, повечето жени и от двете болници ходеха по тънките си
нощници. Повечето прозрачни. Сякаш се носеха нимфи, но едни обречени на човешки
страдания нимфи. Тя излагаше по същият начин красотите си, ала само като
срещнех очите й, разбирах за тях. Иначе виждах остри кости, вени и жили като
корабни въжета. Болестна слабост. Суша. Недоразвито тяло. Будеше съжаление и
понякога отблъскваше, но до момента в който неволно вдигнеше срамежливо сведената
глава. Тогава се превръщаше в лоза и болезнено желание, дяволска орда в крехка
плът. Изкушението. Самото изкушение. Виждахме се често. Почти всяка вечер.
Събирахме се силна компания. Не говорихме само за лекарства, имаше и други
неща. Лъжи или по-скоро мечти. Несбъднати съществувания. Затвореният кръг е
едно чудесно условие да си измислиш живот. И не само да си го измислиш, а и
докато трае разказа ти за него, да го изживееш. Така се лъже и по казарми и в
училищни общежития, сигурно и по затвори. Не знам, не съм бил в затвор. Така
сега се лъже и из интернет. Тогава нямахме, но пък поне имахме оправданието, че
сме луди, щом сме в лудница. Повечето се правиха на големи тузове и големи
свалячи, аз разбира се на гениален поет, жените разказваха за несъществуващи
семейства, момичетата за братя каквито нямат или за богатият красавец който
давал всичко за тях, но сега бил в чужбина на гурбет и скоро щял да се върне.
Мечти, тривиални и неповторими, екстракта от желания които в тези вечерни
ритуални сбирки се сбъдваха. Само като разказ, но все пак сбъдваха, защото нещо
се е случило когато има кой да ти повярва. Мисля си, че точно това беше
причината голяма част от пациентите поне в психо-диспансера да не желаят да се
излекуват и мине не мине време да попадат пак тук. Тук се осъществяваха. Навън
не беше възможно…
Слушай, знам, че
не ти разказвам приятни неща, но не съм стигнал до най-важното. Виждам в
погледа ти несъгласие, но само до някъде бих се съгласил, че си прав. Да,
никакво осъществяване не е, да ограничиш свободата си и да си измисляш свобода.
Вечерните сбирки бяха
прекрасни и всички се пристрастихме към тях.
Тя стоеше като
призрак измежду всички ни. Винаги в края на пейката. Винаги приведена. Оформиха
се много двойки, имаше и истински връзки. Очакваше се такава и от нас, но тя не
вярваше. Всъщност повечето не вярваха. Стояхме прегърнати. Притисках я, плътно
в себе си. Галих й главата. Понякога чувствах нослето й като муцунка на зверче,
притиснато в гърдите ми. Да докосна устни в устните й, обаче…
Едва ли беше
заразна. Нямаше да я пускат изобщо навън, ако имаше и малък риск, но от мисълта
да я целуна ме полазваха тръпки по цялото тяло. Не си го помислях, защото после
не смеех да я доближа, а тя се нуждаеше от мен. Да си призная и аз от нея…
В онази вечер
когато го сторих по-скоро исках да докажа какъв кураж имам. Не мислех толкова
за нея. Знаех, че тя се нуждае, че няма да повярва даже, че се е случило, че
няма и да си помисли да ме отблъсне. Направих го заради мен. Колкото и да се
страхувах, колкото и да се гнусях.
Предишният ден
психоложката ме подложи на един вече добре познат тест. Тогава не беше толкова
популярен. Накара ме да нарисувам дърво и да кажа няколко думи за него. Драснах
няколко пъти с химикалката и рекох, че дървото е без плодове, стеблото е жилаво,
но клоните са вече сухи. Преждевременно мъртви и не ще дадат плодове. Едно
абсурдно дърво. Нарисувано от неумела ръка.
Като плесник ми
подейства отговора на теста, че говоря за себе си. За такъв се мисля.
Втресе ме чак.
Толкова болезнено рядко съм приемал истина. Идеше ми отново да се напия, но с
еспераловата инжекция беше почти равносилно на самоубийство.
Твърде разстроен
бях и в тази вечер не отидох на сбирката ни. Изпросих сънотворни, които
колегите ми криеха под езиците и после търгуваха с тях. Сънувах дървото с
жилавото стебло и сухи клони, а до него моята приятелка. Беше в гръб и се
отдалечаваше, а мрака се превръщаше в липса на посоки. Виках след нея, но глас
не излизаше от гърлото ми.
„Като от
нейното!”-помислих си на сън-„И тя така крещи с дробчетата си на колибри…”
Някакъв тъпанар
влезе в стаята и вдигна гюрултия. Преди да нахлуят санитарите и да го отведат
за да го вържат ме разсъни окончателно, но медикаментите които бях погълнал
бяха толкова силни, че не можех да се мръдна от леглото и да произнеса и една
дума.
До сутринта
останах така. Ни заспал, ни буден и се чувствах както се чувстваше моята малка.
Мислех си, че я разбирам по-добре от всякога.
С нетърпение
дочаках вечерта. Колкото пари имах дадох ги за кафета да съм по-бодър. Нуждаех се
отчаяно от нея. Дори се похвалих на един приятел от компанията, че е целуна.
Той пък ми каза, че не е подстрекател, но няма да го направя и започна да ме
лъготи, че е възможно все пак да се заразя. Така ме ядоса, че не му дадох
цигара до края на деня, макар че имах, а той припадаше за едно дръпване.
После я притисках
към себе си, галех я по бедрото. По-високо отколкото е прилично пред толкова
хора. Не се отдръпваше, но и не тръпнеше. Приличаше на нарисуваното от мен
дърво. Когато хванах в дланите си лицето й и го вдигнах към моето видях в очите
й недоверие. Едно голямо недоверие. Все едно ми го каза или написа:
„Това не може да
се случи с мен…”
Но я целунах.
След миг сякаш топла вълна заля тялото й. Напълно непознат израз изпълни
погледа й. Слабостта й се превърна в изящество. Заля ме такова ухание, че и до
днес се възбуждам само при мисълта за него. Тя не вярваше, но се случи.
Това което
направих за нея беше повече от интимен жест.
Това беше
началото на мечтите които за разлика от всички останали, тя не смееше да
сподели.
Пламна, изведнъж
се преобрази. За миг стана от красива, по-красива. От цялото и тяло бликаше
живот. Спящата красавица се пробуди, но аз не бях принца…
Не бях…
Случвало ли ти се
е да докоснеш нещо нечисто в устните си. По него може да няма микроби, но
мисълта ги създава. Да речем да допушиш цигара на някого или да допиеш чаша
бира или да влезе муха в устата ти…
Устната кухина
пресъхва. Вкусът е неприятен. Чувството е много, много противно.
А устата съхне ли
съхне.
Така се
почувствах веднага след като е целунах, а след това усещането за нечистота
продължи да се изостря. Стоях цяла вечер пред мивката. Изхабих четири пасти за
зъби, жабурках се сигурно два часа, а после съм изгълтал литри, а устата ми
продължаваше да съхне ли, съхне.
Не можех да си го
обясня. Целувката беше дори приятна. И разумното ми знаеше, знаеше, че не съм
се заразил. Дълбоко в себе си обаче…
Няма да описвам
разсъжденията си. Те не са спрели от онази безсънна нощ в която устата ми
ставаше все по-суха и по-суха.
Изводът е ясен.
Не бях подготвен за тази целувка.
Не обичах онова
момиче дотам, че да го целуна. Ако я обичах щях да съм готов да бъда заразен,
да поема и болестта и проклятието й. Не нарочно, но дори на тази цена…
Само и само за да
я целуна…
Не ми се
усмихвай…
Никак не беше
смешно. На сутринта устата ми беше толкова суха, че падаха песъчинки. После се
изсипваха на шепи. Повръщах пясък…Истина ти говоря…
Криех се и
повръщах пясък. И ставаше още по-горещо и по-горещо. Камъни се рониха от устата
ми. Дращиха и напукваха устните ми. Бях на Сахара, макар майка и кака дойдоха
на свиждане, донесоха двулитрова бутилка тоник. Всичко попиваше в пясъците.
Продължи и през следващата нощ, а на зазоряване усетих една горчива влага. Като
чуждо тяло, не моя. Някак болезнено и гнусно чувствах слюнката си.
А когато се
изплюх падна камъчето. Ето го. За това камъче ти говоря.
Оказа се опал.
Когато ме изписаха отидох да го проверя в бижутерийният. Предизвика интерес. Не
си спомням какво излъгах. Не мога да кажа, че съм изплюл тази скъпоценност. Не
я продадох обаче макар да имах нужда от пари.
Радваше ми
душата. Повече от петнадесет години. Виждаш ли го, като очите й е. Такива
каквито ги видях след като я целунах.
Снощи тя ме
позна, аз нея не. Срещнахме се случайно, на една доста оживена улица. Покани ме
на кафе. Усмихваше се истински. И имаше красиви устни. Разказваше ми за децата
си, за това, че дори и да й ги вземе, колкото и да ги обича, пак ще се раздели
с него. Прочетох болка в очите й. Различна от онази някога. А другото което се виждаше
тях беше суша. Дяволска суша.
Слушай, искаш ли
този камък. Вече не ми е никак скъп. За стотинки ще ти го дам…
* * *
„Сигурно целият
джоб му е пълен с такива камъни”-мислеше си човека, който го купи-„Какво пък,
историята му си заслужаваше, а устата му сигурно наистина е пресъхнала за
бира…”
Дълго време
подмяташе камъка из джобовете си, подхвърляше го, забравяше го и един ден го
показа на един свой приятел който разбираше от такива неща.
-Това откъде го
имаш?-огледа го внимателно - Опал е. При това „нощен опал”, доста е скъп…
Няма коментари:
Публикуване на коментар