Прелетният град

Всяка година летуваше, мързелуваше, пиеше бира и разказваше измишльотини, взираше се да види малко по-високо от това което откриваха поличките, изглеждаше уморен от скитането, с една година остарял, непомъдрял и пак толкова млад колкото навярно от сто, че и повече години насам беше.

Това бе прелетният град.
Със същите сгради и открити кръчми, магазинчета, тържища, паметници, разбити бордюри, гробища и релеф на географската местност като града който не се движеше. Стоеше си тук и бавно ту растеше, ту измършавяваше, сменяше като прическа някоя пресечка, като грим рекламите по витрините и с модите облеклата на подрастващи и престаряващи, но това не беше прелетният град който пристигаше лятото и всичко се променяше. Миризмите и отраженията, светлините и хрумванията на хората, честотата на катастрофи и семейни сривове, шумът и мелодиите, смехът и микробите дори. Всичко ставаше различно и познавах прелетният град кога каца. Не идваше с бандата рокери дето цъфаше всяко лято, ту загубила някой от членовете си, ту сдобила се с нов. Големи приятели ми бяха, никой не можеше да си обясни как аз и прелетната шайка се превързахме толкова. Нямахме нищо общо. Някои бяха грубияни, други ме съжаляваха, имаше и такива каквито не разбрах дали наистина са с умствени поражения или от скука са решили да се преструват на глупави. Какво значение, обичах ги и те и те ме обичаха. Дразнеха ме понякога, но ме обичаха. Идваха малко след кацането на прелетният град и първо заръмжаваха мотоциклетите пред дома ми. Понякога отсядаха и се напиваха в двора с виното на баща ми, понякога ме мятаха на някой и се довършвахме с бира в някое открито бистро. На мен малко ми трябва, веднъж от две бири бях в токсикологията и едва ме спасиха, но по-често бях пиян по индукцията. Сред толкова замаени глави не можеш да мислиш трезво. Тогава и започваха големите лакърдии. Знаеха колко ги обичам. Още в началото когато зле се познаваме говореха отегчено, разказваха нещо съвсем банално и даже се цупеха. Като усетиха с какво удоволствие ги слушам бавно, бавно се разпущаха и историите им ставаха все по-интересни и разказани с по-голяма охота, докато накрая удоволствието ми стана и тяхно. Станах част от традиционното в маршрутите им. Първият път спряха случайно, вторият път случайно познах един и го спрях, а после довтасаха и останалите, третият път на друг хрумнало за мен, докато в следващите години бях задължителен както и други забележителности. Малка проява на жестокост или черен хумор от страна на Вампирела беше, че ме нарече Пътешественика и с този прякор останах сред тях. В началото ми стана криво, даже вътрешно плачех, но това щеше да ме довърши и реших щом съм Пътешественика да бъда пътешественика и да им разкажа по-невероятни истории от техните и без друго повечето както вече казах си бяха пиянски лакърдии. 
Аз не мога да пътувам. Понякога чувствам, че не е така и мога да издържа, но всяко пътуване ме изтощава. Почти никой от органите ми не функционира нормално. Подържат ме и общо взето се чувствам добре, може дори да живея дълго, но всяко натоварване за мен е риск. Не, че не го поемам често. Понякога дори запалвам цигара. Рядко се е случвало и в малки количества, но съм опитал и алкохол. Имало е случаи да уморя някои с когото сме излезли да се разхождаме. Външно почти не ми личи. Вярно слаб и изпит съм, но мнозина на моята възраст изглеждат много по-зле и от мен. Трябва внимателно да ме разгледаш за да видиш, че нещо в кожата и очите ми не е съвсем в ред. От домът си не съм се отдалечавал обаче на повече от тридесет километра. Нито веднъж през живота си. Все се случва да съм вързан или с процедури или точно когато реша да тръгна да ме обземе пак истинската слабост или когато се почувствам на върха на силите си да няма възможност да пътувам, а когато тя се появи отново да следват ту процедури, ту слабостта. 
Когато обаче се “напиех” с приятелите ставах най-големият пътешественик. Нямаше човек който тъй добре да позвава най-гнусните дупки във всеки един град, да не знае най-разбитата кръчма къде се намира, нито да е правил любов с по-грозна жена от мен. Тук спорът се развихряше до лудост, още малко ще се стигне до бой, всеки държеше на мъжката си чест и че на него се е случило да е прекарал с най-грозната и най-изпотената. Само, че в спорът не беше важна истината, а умелостта на разказвача и когато накарах някой да си повърне бирата от подробности по външният вид и как сме го правили получавах победните лаври. После настъпваше истинската комедия, разгорещените в спора мераклии за титлата без да искат си бяха признали за някое похождение което не биха изповядали и пред причастие. Няма да описвам подигравките защото е жестоко, нито погнусените физиономии на приятелките им, а те най-често могат да се определят единствено с думата: “изключителни”. 
Една от най-красивите беше Вампирела, същата която веднъж сърдита на нещо си ми измисли жестокият прякор. Не можеше да се сравнява обаче с Огнена. Не само заради косата. Косата на Огнена наистина пламтеше, а тя приличаше на свещичка която всеки момент ще се разтопи. Не знам как така крехка яздеше много кубиковото чудовище. Приличаше на фентъзи героиня върху дракон, но не само външността й. Имаше нещо различно. Тя много не говореше, потънала беше като в собствен свят, усмихваше се, излъчваше настроение и бе напълно присъствена, но в същото време беше някъде там в екзотичните дебри под зелените си очи. Струваше ми са понякога, че се разлистват отварят пътеки и водят навътре в себе си, а отгоре пламенее огнената коса и залива с восък и плът листата без да изгори тези които са под тях. Друг път имах чувството, че са блато, че под тях се затъва и смъртта е бавна, ужасна и неземно възбуждаща. Не говореше много, но когато заговореше гласът и идеше от онези дълбини, плътен и тежък някак неестествен защото наистина беше прекалено фина. Но беше прекрасен. В нейните разкази случката отстъстваше. Те бяха само за мен когато вече купонът беше на твърде висок градус някой да слуша другият. 
Тогава двамата започвахме неизмислените си истории за скоростта и пътешествията си. Аз мислех, че си измислям своите, но се лъжех. Тя мислеше, че нейните са измислени, но се лъжеше. Разказа ми за най-невероятното кошче за боклук което е виждала. Видяла го при голяма скорост и не разбрала с какво я впечатлило. Кошче като кошче, препълнено, с червена опаковка от сладкиш отгоре. Нищо особено даже графит нямало, а така преминало през погледа й сякаш изобщо не е виждала друг път кошче. Попита ме на няколко пъти луда ли е и пак заговори за кошчето. Била го видяла преди няколко години, но още се чудела какво му има на това кошче. Аз пък и разказах за мястото което един път в годината се появява стъкленият изгрев. Не става въпрос за изгрев видян през стъкло, нито изписан върху стъкло, нито пък направен от стъклен материал, а просто самият той е стъклен. Недоловима е разликата между това да си направен от даден материал и това е да си едно с материала, но разлика има и от това место може да се види. Каза ми, че съм отнесен, но нали не съм друг, а Пътешественика и имам право да ме вее вятъра. На нея понякога и омръзвал, състарявал кожата, пълнил с боклуци очите и с прах халбата с бира, освен това мразела да мие мотора си, било женска работа, но от друга страна било за предпочитане да измиеш мотоциклета си вместо прахта да ти напомня, че е минал още един ден. Призна ми, че като не е пияна не говори по този начин и аз съм глупчо и да не си въобразявам нищо и че изобщо не ми върви свалката. Все пак продължихме, казах и, че щом разположението ми спрямо звездите се мени значи наистина пътувам, но нямам километраж да засека с каква скорост. Значи пътувам със скоростта на невъобразимото, а тя е по висока от всяка друга. Тя пък обичала миризмата на изгорял магазин и й харесвало да бъде в ято. Като спомена “ято”, нямаше как, разказах й за “прелетният град”, бавно, детайлно и подробно. Можех да разказвам история за всяка прашинка долетяла от всяка точка на земното кълбо, разбира се историята на прашинката беше измислена, но това не променяше същността на историята за Прелетният град. 
Лицата ни бяха близо. Караше ми да разказвам още и още за Прелетният град, а после пожела да види Стъкленият изгрев и твърдеше, че е много, много пияна и това ще е единствения ми шанс да заведа някога жена в спалнята си. Не знаеше колко права щеше да се окаже. 
Много, много часове имаше до настъпването на изгрева и тя искаше да слуша още и още за Прелетният град. Чувствах, че вече се изтощавам. Не исках да говоря за Прелетният град, беше грешка, че изобщо споменах за него, за него знам само аз. С никого не бях го споделял. 
Не исках да говоря за Прелетният град исках нея, а тя го разбираше. Молеше ме още малко да й поговоря и не можех да спра, макар всяко изречение да беше вече за мен тежко, много тежко трудно пътуване. Продължаваше дълго. Много дълго. Виждах извор в пустинята, превръщаше се в мираж, миража в мрачен безбрежен океан и не исках да повярвам, че онова там са контурите на бряг, за да не бъда разочарован, но се оказваше бряг, леден бряг сред който търсих подслон и намирах, приближавах се към огнището за да се озова отново в пустинята. Гърлото ми беше сухо, думите ми, ръбести, грапави като ренде. Вече не я исках, но тя ме прегърна. Успях да я целуна по врата, по гърдите, а после….
Дълго време бях в болницата. Възстановявах се бавно, но докосванията й ме пареха. Приятни, незаменими. След толкова дълго пътуване все пак бях стигнал до нея. Стигнал бях и я бях докоснал макар и толкова кратко. Та дългото пътуване не правеше ли кратката ласка безценна. Не знам повече не се случи. На следващата година тя не беше в тумбата, не разбрах причините. Разбрах едва по разочарованието което изпитах как съм я очаквал. Не дойде и на следващата. Не се надявах, че ще дойде и на следващата. Агитката сменяше редовете си. Виждах все нови и нови лица, после новите ставаха стари познати, появяваха се нови и нови и се стигна до там, че май аз бях най-старият член на тази рокерска дружинка и единствен помнех от кога датира обичая за засядането за нощ и официалното голямо надлъгване.
Все пак я дочаках. Същото восъчно стръкче под огнената коса. Същите зелени потънали някъде очи. Не беше тя, а дъщеря й.
Подаде ми снимка на полярна станция, познах на нея старата си любов. Беше нарекла станцията: “Стъкленият изгрев”
На гърба на снимката:
“На най-големият пътешественик с който изживях най-невероятното приключение.”